Спекулативна теория на игрите и тъмнината

Долният текст е за всички, които продават илюзии, които сами не биха купили. За всички пазители на връзката ключове за разбитите врати на Храма. За всички Атласи, за всички, които продават минерална вода в лъскава опаковка. Не на последно място – за всички вещици, макар вещицата да е само една.

Джон Неш е математик. От щатите. Роден е през 1928 година. С това приключва фактологията. Всъщност, много хора твърдят, че фамилията му е Наш, но не смятам, че има голямо значение дали е наш или ваш.

В някакъв момент от живота си, Неш решава, че е хубаво да се занимава с „теория на игрите“. „Теория на игрите“ е математическа дисциплина, която се занимава с изследването на математически модели и взимане на решения в конфликтни ситуации. Освен това, тази дисциплина води класацията по шизофрении, които са се отключили в хора, занимаващи се с нея. И тъй нататък.

Джон Неш решава, че в игрите може да има равновесие и всички да са доволни и щастливи. Нереализируемостта на това равновесие спомага на Неш да полудее. Накратко равновесието: равновесие не би било възможно, в която и да е игра, дори в живота, понеже хората са гадни, подмолни и алчни, поради което никога не бихме могли да бъдем сигурни в кой момент ще успеят да ни спънат. Накратко за Неш: неспокойна лудост, уви.

Разбира се, понеже всички в света има щастлив край, докторите изсипват толкова много наркотици в тялото на Неш, че в един момент го отписват от отчет. Поради това той отива да преподава математика и близките му постоянно се чудят кога ще изпадне в блаженото състояние на полуживот.

Разбира се, Джон Неш е само един от много примери, които доказват, че в игрите има скритата стратегия, която гласи: Ако съм в коалиция с някого, винаги мога да му подложа крак, за да спечеля най-сериозен дивидент от кооперативната ни игра.

Сама по себе си, игрите, в метафоричната си сила, ни показват, че основната цел е печалба. И дотук с математиката. Следва философия, етика и психология, които изследват причината за създаване на коалиции, разрушаването на коалиции и единичната игра.

Сигурно вече се питате защо пиша за игрите. Ако се опасявате, че ще съм следващия, който ще полудее заради любопитството или морала. Не се безпокойте, нямам нищо общо с математиката. За щастие.

Причината да пиша за игрите и да използвам толкова често Неш за пример далеч не е толкова сложна. Дори е прозаична. Сам участвах доскоро в игри. Не хазартни. Човешки. Имам впечатления, които съм длъжен да споделя, защото е много вероятно скоро да ги забравя. Забравя ли тях, забравям миналото. Забравя ли миналото, бъдещето е лишено от смисъл и големият брат печели. Печели играта.

Когато дойдох в София, първата ми работа беше да се захвана сериозно с писането на журналистически материали, понеже тогава бях отдал достатъчно много време, смисъл и значение на журналистиката. Докато с четенето на Достоевски започнах късно, но навреме спрях, с журналистиката започнах рано, но не спрях навреме. Груба грешка, която с твърда ръка ще предотвратя някой ден, когато децата ми поискат да бъркат в помията с лакти от ранна възраст. В това словоблудство журналистиката има важна роля. Тогава за първи път се сблъсках с игра от вида: един срещу един. Разбира се, съвсем естествено, загубих. Опонентът ми открадна това, което сам изпуснах, използва го по предназначение и след, живот и здраве, четири години той гордо ще носи бадж с името на някой вестник, ще лиже подметки и ще връзва обувки. Понеже твърдя, че влагам някаква мисъл в битуването си, от цялата ситуация заключих, че е хубаво да не издавам скритите си козове пред „приятели“, понеже е твърде възможно в един момент козовете да се обърнат срещу мен.
С първото ми поражение в игрите, приключих с журналистиката. Приключих и след рецензията: „Есето трябва да е политическо, не социално.“. Така е то.

Непосредствено след разочарованието и „скъсването“ с тъй желаната журналистика, влязох в коалиция. С хората, с които живеех. Под наем. В същото време, съвсем неусетно, бях продължил да се занимавам с фотография, без да осъзнавам, че това е средство за изразяване, далеч по-мощно от спекулациите с думи.

В коалиционната игра не бях сериозен. Колкото и да играехме коалиционно, все губех по нещо. Веднъж загубих и една от вноските си за наем, понеже не съобразих, че при парите най-важното е приемо-предавателния поглед. Защо е най-важен? Защото отстрани е красиво да видиш как един се радва, че получава нещо, без което другия не може да живее спокойно. Важен е този поглед, също и поради вероятността подсъзнанието да затърка спомените за предаване на въпросната сума.

Докато играех коалиционно, се появи и друг човек, да е жив и здрав, с когото решихме да сформираме коалиция, в която да играем честно. До ден днешен не сме спрели да играем честно, макар коалицията ни да се различава от целта на коалицията, под чийто покрив живеех.

В някакъв смисъл, честен човек съм. Опитах се да се справям спокойно и да намирам време и за двете коалиционни игри. Така, стигнах до момента, в който исках да пренеса едната коалиция под покрива на другата. Уви. Моментът беше деликатен и трябваше някоя от двете коалиции да подходи с финес. Ударих на камък. Едната коалиция се опита да пусне тайни агенти, които да отвлекат коалиционния ми партньор и да си го присвоят. За тяхно нещастие, коалиционният ми партньор не е глупав човек. Впрочем, другата коалиция не зачиташе, че е човек. Така се стигна до патовата ситуация, в която имаме два варианта:

а) да разваля едната коалиция
б) да разваля другата коалиция
в) да си премерим силите и да използваме нечестни средства

Съвсем разбираемо е, че предпочетох да разваля другата коалиция, защото едната беше, а и сега е, далеч по-приятна и с нея се играе по-честно.

Така, в един нетопъл ден, напуснах другата коалиция. Разбира се, другата коалиция реши да театралничи и да обясни на целия свят, че съм най-нечестен играч в света на игрите. Така и стана.

Това беше и сблъсъкът ми с първата игра от тип: „коалиция срещу коалиция“. Разбира се, загубих, поне в някакъв смисъл, раздаването. Но пък извлякох много добър извод. Всъщност два. Първият гласи, че колкото и да се опитваш да угодиш на едната коалиция, ако си в коалиция с друг, трябва да прецениш коя от двете коалиции ти е по-приятна. Вторият извод казва, че фотографията е изкуство.

Като казах „изкуство“, редно е да се отбележи, че тогава и сметнах, че трябва да се занимавам с изкуство. В контекста на теорията на игрите, разбрах, че нямам достатъчно въображение да бъда математик, поради това – ще се занимавам с изкуство.

За момент изоставих фотографията. Тоест, не беше изоставяне, а подценяване. Реших, че искам да се занимавам с кино. Всъщност, коалицията ни реши, че ще се занимаваме с кино. Поради образованието си, реших, че ще бъда монтьор монтажист. Щях да монтирам кадрите, които излизат от главите на емоционално и ментално побърканите режисьори. Тогава влязох в нова игра: коалиция срещу един играч. Разбира се, изкуството не може да бъде току-тъй отбелязано като „един играч“. Историята ще обясни защо го отбелязвам като такъв.

Коалиционно разработихме стратегиите, които ни бяха необходими, за да победим. Обаче, не щеш ли, оказа се, че има двойна игра от страна на противника. Той използваше съвсем нелегално структура от други противници.

Точно в този момент от живота си, се запознах с Иронията. Тя реши, че е редно да ми подскаже, че в играта, която играем, противникът…пардон, противниците имат външно подпомагане. Болезнено външно подпомагане.

Съвсем доскоро просто нямах възможност да подкрепя с доказателства хипотезите си.

Случи се, че Храмът победи. Пък не успяхме да му запалим свещи.

В този момент научих няколко важни неща. Първото важно нещо казва, че без значение от загубената битка, коалицията трябва да се движи в една посока. Второто нещо казва, че колкото и да е нечестна една коалиция, от която си загубил, тя може да бъде безкрайно нечестна.

Разбира се, научих, че Фея си е изгубила пръчицата.

Апропо, тогава разбрах какво е фотографията. Всъщност, разбрах, че съм дал на част от другата коалиция сериозни причини да се занимава с фотография, независимо колко неуспешно го прави.

Все още продължавам да играя коалиционно. Скоро коалиционно ще се подкрепим, понеже имам сериозни идеи, които, ако играя сам, са безполезни.

След тия преживявания, на съвсем крехка възраст, констатирах нещо важно, което сега наричам „Спекулативна теория на игрите и тъмнината“. Тази теория гласи следното:


Когато играеш честно, независимо дали сам или в коалиция, печелиш повече, отколкото губиш, защото противникът обикновено е кръгъл идиот, освен в случаите, в които е полуидиот.

Але-хоп!

Математическо доказателство за това – не мога да дам. Каквото и да било друго доказателство – също. Приемете го на сляпо доверие, както приемате и висшите сили, за които смятате, че управляват животите Ви.

Оттук, смятам, че Бъдещето ще е подложено на сериозно изпитание, ако реши да играе срещу нас, понеже след толкова загуби, вече знаем къде са ни грешките. Оттук нататък победите ще са повече отколкото загубите.

Впрочем, не е ли интересно, че е малко известно изследването на играта срещу себе си?

Да им е честито на тия, на които им предстои да влязат във величествено мухлясалия Храм.

Да им е честито на ония, които от злоба изяждат себе си и сменят кожата си.

Да им е честито на тия, които натрупаха стотинки от продажбата на илюзии.

На ония…само щастие, при това – даром. Нека никой не бъде пренебрегнат и полят с вино.

Хм…да хвърлим едни зарове, пък да видим кой печели?

The final cut

Един ден, когато му дойде реда, обещавам, че ще защитавам званието „фотограф-художник“. Дотогава, ще защитавам фотографията, а и изкуството (като цяло), от всички, които не полагат труд, но са готови да го охулят.

Paranormal

В обществата, които „изследват“ паранормалното, има членове, които вярват на всякакви фотографии, в които се виждат хора, чиято плътност е съмнителна.

Аз вярвам в някакви работи, паранормални, но сега не е времето да говорим за тях.

Преди известно време, в следствие на някаква творческа импресия*, ми се случи да експериментирам със светлината. От скромните ми познания за работа със светлина, от скромните осветителни тела**, с които разполагам, успях да извлека някои интересни неща.

Държа да отбележа, че във фотографията се рисува. Е, не с четка, но със светлина. Освен рисуване със светлина, горните кадри не са манипулирани по друг начин, освен средства за идейно и цветово дооформление.

Мисля, че можем да помислим за някое #openphoto, нощно, в което да потренираме похватите за рисуване при оскъдна светлина и много време.


*Резултатите са от работа в тандем. Освен реализацията, идеите са мои и на Мина.
**Фенер, стар, със жълта крушка.