Добре дошли

Здравейте.

Този запис е планиран. Написан е предварително и ще бъде публикуван автоматично на 30.08.2013 в 20:30 часа. Точно тогава ще изживея едно от най-вълнуващите събития в живота, поне този му откъс от 24.04.1900 до 30.08.2013. За повечето хора концертите са просто едно събитие, в което срещаш хората, които си слушал цял живот на аудио касетки, VHS, нелегални mp3 и прочее. С Pink Floyd е различно. С тях няма как да не е различно.

Така се стичаха обстоятелствата около дигиталното ми битие (Боби, за тебе ще крещя „hey you“, ти ще строшиш бутилка в стената, където и да си), че то, както и животът ми минаваха през определени обстоятелства, които им пречеха да усещат, да бъдат цели. Преди известно време изживях разпад до съставните части на вселената ми. По-простичко казано, сблъсках се с най-желаното и най-популярното у хората усещане. Започнах да събирам субатомните частици, да ги лепя с лепилце и да намествам всичко. Не успях. Парченцата ме изпревариха. Понеже това място започна да съществува заради датите, а парченцата вече сами застанаха по местата си, днес датата отново е от значение. Днес ще преживея цялата лудост, която ще изпитат още десетки хиляди. Най-красивата и непринудена лудост – да видиш и чуеш онова, за което си мечтал, когато затвориш очи.

Иначе казано, ако някой ден започна да пиша автобиография (шансът за това клони от нула към минус безкрайност), най-вероятно ще напиша: През 2013 година се случи нещо чудесно. Артър Кларк твърдеше, че ще се случи през 2010, но не позна. През 2013 година парченцата на вселената ми решиха да се съберат и да оформят ауричен купол върху мен. След като бях дотъпял поне на няколко души, защото твърдях, че най-важно е да усещаш света около себе си, а в случаите, в които не можеш – да пушиш трева и да слушаш Pink Floyd. Ауричният купол ми донесе Pink Floyd. По-късно се роди Арлина. Когато порасне, тя ще разбере, че е била слушател и свидетел на най-великолепния спектакъл, на който едно неродено дете може да присъства. През 2013 година в огледалото за обратно виждане две слънца светеха едно до друго – на прекрасната Катя и на прекрасната Арлина.

Понякога наистина съм щастлив, че няма да ми се наложи да пиша автобиография, понеже щеше да е трудно да скрия цялата си скромност между две корици и петстотин страници.

През целия си виртуален път съм искал да създам място, което да се казва по определен начин. Трите пъти, в които исках да имам „стената“ се оказаха комични. В първия – не успях да съобразя и запомня кога на другата стена ѝ предстои да приключи съществуването си. Втория – не успях да се организирам да платя, за да е моя, а последния път – някой ме изпревари много ловко.

Понеже е логично и виртуалното ми битие да придобие някаква цялост, ще го кажа направо. Спирам да пиша тук. Тук не ми е мястото, тук ми е тясно, тук не мога да оставя някого отвъд стената.

Преди година започнах да развивам две изживявания, които са свързани помежду си. Едното беше обобщение на всичко, което правя докато пиша или снимам. Другото – изграждане.

Докато при писането и снимането работата върви сравнително бавно, поради липсата на бюджета и дефицитът на качествена енергия, която да вложа в създаването на филмчета, засега не смея да изпиша връзка към мястото, което събира резултата от всичко, с което се занимавам, включително любителските радио предавания.

Другото е простичко. Вие, което четете това, сте по-малко отколкото са пръстите на ръцете ми. Най-вероятно знаете, че много пъти съм се опитвал да започна „стената“ – заради името, заради идеята, заради Пинк Флойд, заради мен. Ще помоля да смените отметката или емисията, през която четете този текст с друга. http://stenata.org. Вече и виртуалното ми битие придобива цялост и смисъл. Ще видите нещо познато и много тухли, върху които още нищо не е написано. Знам, че ще ми помогнете да ги напиша.

Това е всичко, което исках да кажа, коментарите са излишни, най-вече защото са празни – като рамките, в които картините липсват на тази стена.

Advertisements

Прав под масата

Докато все още не е забранено, само ще споделя, че късно научих за един сладък анекдот, който май за повечето хора не е новост. Той е следния:

Когато Волен Сидеров отиде на ресторант, на въпроса “Желаете ли маса?” отговаря с “Не, аз си нося!”

Много ми хареса, защото има вероятност наистина има вероятност да се сформира политическа полиция около този човек, който е всичко друго, но не и неадекватен или психично болен. Малко ми е некомфортно, защото той е почитател на музиката на Вагнер, а както знаем – заради ниските хора, които харесват Вагнер, обикновено си го отнася Полша.

Не зная дали го осъзнавате, но изразът: „Ходил си прав под масата!“ добива съвсем нов смисъл. По-удачен.

Пушенето и вдигането

Извадка от сайта на асоциацията „Без дим“. Натиснете картинката, за да я видите в цял размер.
vdigane

Когато видя автомивка, пред която е сложен билборд с фотография на полуголо момиче, се чувствам странно. Не заради съмнителната художествена стойност на фотографията, разбира се. Нормалните балкански мъже обикновено блещят очи и наум отправят сладострастни закани към виниловата кукла, а аз се чувствам странно. Странно ми е, защото в моите представи цивилизацията е развита дотолкова, че поне с единия крак е стъпила на едно нормално стъпало в развитието си. Стъпало, което предполага възхищението да бъде събудено от нещо малко по-възвишено от голотата. Преди време говорих с един приятел на тая тема. Когато му казах, че повече се възхищавам на мълчанието, отколкото на гърдите, той ми рече, че най-вероятно съм гей. Не му се разсърдих. На приятелите не можеш да се сърдиш. Приемаш ги каквито са. Можеш да ги филтрираш. На тези, които са останали след филтрирането – не можеш да се сърдиш.

Покрай безумно истеричните (в масовия случай) коментари по повод връщането на тютюневия дим в заведенията, един приятел (със спорни приятелски качества) ме уведоми, че ми е сърдит. Защото пуша, а пушенето било просташко. Не можах да не се съглася, че е крайно просташко да пушиш в лицето на някого, без да си поискал позволение. Опитах се да го попитам дали съм направил нещо просташко в приятелството ни. Кога съм нарушил правото му да не вдишва дим от моите цигари. Вече беше натиснал червената слушалка на мобилния си телефон.

Доколкото мога да имам позиция по въпроса – тя е проста и ясна. Не поставям приятелството под пушенето. Да се видя с някого, да разговарям, да преживявам неговите вълнения…все си мисля, че е по-приятно, отколкото да изпуша цигара-две-три. Разбира се, понякога си давам сметка, че приятелите идват и си отиват. Нещо като с цигарите. Свършват и си взимаш нови. Май връзката ми с цигарите е по-дълга, отколкото е дълго най-красивото ми приятелство. Все пак, не поставям цигарите на първо място. Няма и да ги поставя.

Днес се разхождах. Странно, но през бебешки магазини. Не съм сигурен дали на някого му пука, но през декември очакваме първото ни хлапе. Докато обикаляхме да проверим и калкулираме някои от по-важните неща, които трябва да намерим, минахме покрай едно кафене, което се казва „Мандарин“. Тяхното решение на проблема събуди много приятно усещане. Както се казва в една книга – никой да не бъде пренебрегнат. Хората от Мандарин са решили проблема по следния начин – имат две помещения, физически независими едно от друго. Разделя ги стена. Не врата, а стена. Помещенията са еднакво големи. Помещението за пушачи става още по-просторно, защото от двете си страни е отворено. На стената има надпис, че когато е затворено – не се пуши. Така всички са щастливи. Димът няма нищо общо с помещението за пушачи. Непушачите са щастливи и доволни. Пушачите също.

Да се върнем на голотата.

Винаги съм смятал, че непушачите в общия случай са фанатици, които през свободното си време се опитват да измислят нещо, с което да накарат пушачите да се чувстват низши. Вероятно не съм прав. Поне не и в общия случай. Има нещо, обаче, което не се влияе от това дали изпитваш приятно или неприятни емоции, когато чуеш нещо за пушенето. Това, уважаеми пушачи и непушачи, е простотията. Зная, че не всички непушачи сте толкова крайни и не слагате усмивки, когато става дума за онази стара балканска гордост – потентността и размера. Вие знаете, че и аз не съм горд, че един режисьор (с прелестни филми, за разлика от поведението му) е развял никотиновия байрак и обобщава през своята призма моето мнение.

В моите представи, пушачите и непушачите са приятели, които не искат парченца от озоновия слой за себе си. В моите представи пушачите и непушачите не са простаци.

Уви, докато го има Слабаков, докато ги има и Без дим, няма да можем пълноценно да се радваме на красиви приятелства помежду ни.