където ми казахте

Advertisements

Викове

Тази година доста мълчах. За всеобща жалост, това няма да продължи дълго…

Вече имам достатъчно хрумки, които са счупили обвивката си, превърнали са се в идеи…и просто чакат помощ, за да бъдат реализирани. Впрочем, за да се счупи обвивката на хрумката, трябва да мине време, в което съдържанието ѝ да се изчисти от всичко излишно.

Искам да намеря нови хора. Още хора, с които да мислим в една посока, за да си помагаме в реализирането на идеи.

Волно, а може би не, се случи, че скоро ще успея да реализирам една от идеите, които тлеят вече втора година. Надявам се, ще бъде красиво, въпреки трите минути, в които се ограничава реализацията. Пак, съвсем очаквано, никой не подозира колко съм благодарен и колко много означава за мен реализацията на идеята. Което е хубаво. Май.

Във времето, в което хубаво си помълчах, успях да се срещна с Вдъхновението. Оказа се, че много дълго сме се разминавали, съвсем неволно. Тоест, подминавал съм го, то винаги си е било там. Просто не съм успял да го различа в морето от капки сивост, които се опитват ежедневно да пречупят експресията у всекиго. И се радвам, че се запознахме. Радвам се, защото изпитите няколко чаши вино ни сближиха.

Чувствам се готов, да яхна атомната бомба. Отново.

КултурНО

Отдавна се каня да напиша няколко реда за вестник Култура. Имам два повода – „обществено значим“ (без кавички ще се изтълкува погрешно) и личен. Ще предпочета да пиша поради личните си причини.

Вестник „Култура“ е един от малкото, които чета. Причината е елементарна и прозаична – получавам това което искам от един вестник с такова заглавие. Форматът е правилен – веднъж седмично, качество пред количество.

През времето, в което следя „Култура“, постоянно се сблъсквам с противоречия. Понеже намирам този вестник за „приятел“, а за приятел приемам всеки, с когото мога да водя ожесточен спор, да се „бием“, но винаги да сме един до друг. В последната година, май приятелството ми с този вестник е едностранно, като аз съм инициатор.

Винаги съм спорил с „Култура“. Най-вече, спорът ни е бил в посока изкуство. Аз все защитавам тезата, че изкуството е за всички – никой не може да го притежава и да слага ръка върху него, а „Култура“ пък защитава тезата, че изкуството е само и единствено за тия, миропомазаните, дето им е наследствено позволено да се занимават с него. Опитвал съм да стигна и до консенсус: Изкуството е за всички…които полагат сериозен труд върху в посока развитие на способностите си, респ. качество на творбите си. Уви, „Култура“ рече, че принципно приема моето предложение, но настоява да се добави, че „изкуството е за всички ония, дето им се полага“ и сетне да продължи моето многоточие.

Не стигнахме до някакво сносно решение на проблема, за да намерим следващ, за който да се бием. Тъжно. Приятелството ни се оказа неистинско, а от два-три месеца насам, правим опити да прекратим взаимоотношенията си. Скучно приятелство.

Преди няколко месеца почина Иван Славков, по-известен като „Батето“. Моята „Култура“ не пропусна да сподели мнението на Митко Новков, виден културТРИГЕР, който настоя, че Иван Славков е лош човек, та дори било хубаво да не се сещаме за него. Там нямах позиция, понеже самият Славков ми беше слабо интересен, макар и да беше забавен. Премислих мнението на Митко Новков и рекох да напиша един коментар в сайта на „Култура“. В този си коментар споделих наблюдението си, че Митко Новков, видният културТРИГЕР, въобще не е прав да напада вече починал човек, понеже той физически няма как да се защити. Отхвърлих стереотипа, че за мъртъв човек се говорят само хубави работи. Коментарът ми се задържа точно два дни. През това време, проверявах дали някой ще ми отговори. Дори се надявах Митко Новков да покаже онова…как беше…хм…дето било признак на култура…а-ха! – да признае, че греши, когато злослови за починал човек.

Знаете ли какво стана? „Култура“ ми сподели, че е крайно време да прекратим приятелството ми. Да, точно така – изтри тоя коментар, който написах. Ама той беше написан тъй, че трудно да може дори да лъхне на заяждане, ирония или другите неща, които виртуалните ми приятели смятат, че използвам постоянно.

Казах си: „Хубаво, де. Светът не свършва, ако един човек реши да ти изтрие коментара и да пренебрегне културата, за която пише. Какво толкова?“. И правилно се запитах тогава, щото по-натам отговорите долетяха сами. Въпросният господин Новков продължи неадекватните си действия – писа за Васа Ганчева, светла ѝ памет, писа други глупости, сега пък изпод недобре калцираните му тринадесет кости, излезе това:

Сега, питате ме, уважаеми, кое точно провокира наглед неправдивото възмущение и отврат, които пък провокират явната ми заядливост?

Ще споделя, разбира се – разделянето на изкуството на „масово“ и „елитарно“ и този плосък опит за двусмислено изказване, което твърди, че a) фотографията е масово изкуство; b) фотографията е елитарно изкуство.

Ако можех да бъда като Митко Новков, сега щях да напиша: „Не ми харесва това разделение на изкуството, Митко Новков не струва!“ и всички щяха да плеснат с ръце и да се тюфкат, да помпозничат, видите ли, колко възвишен съм бил, каква култура нося в себе си…

Уви, не съм Митко Новков, затова ще кажа, че всеки, които поставя изкуството, особено фотографията, в някакви рамки, е хубаво да помисли по-сериозно върху собствената си култура. Щото, ако разделим изкуството на „масово“ и „елитарно“, това значи, че съм прав в твърдението си, че изкуството е само за синовете и дъщерите на ония Атласи, дето се приемат като мъченици и си вменяват, че държат културата на раменете си, за да не падне. Ама…нали Митко Новков използва двусмислено словата си, ако го разгледаме от другата гледна точка, значи фотография, анимацията, архитектурата, скултурата, графиката, живописта, без „пърформанс“!!!, могат да бъдат масови изкуства. Ерго, бидейки масови, стойността им като произведения на изкуството, културни, имат стойност, която ония, Атласите, смятат за съмнителна.

Ако мислите, че изваждам по невнимание думите на Митко Новков, ще сгрешите. Правя го напълно съзнателно и с ясната цел да иронизирам титаничната фигура на този човек, толкова фундаментална за културата, че без нея, културата е загубена.

Впрочем, дори така, извадени от контекста, думите на Митко Новков звучат плашещо. В изваждането на тези слова, не нарушавам монолитната структура на основната идея в публикацията, която „Култура“, моята приятелка, с толкова лека ръка допуска до очите на хората. Сега ще споделя и какво е плашещо.

Плашещо е, че наистина има хора, които парадират, че са закърмени с културата, културата ги е моделирала като личности и те винаги ще я бранят със зъби и нокти. Плашещо! Тревожно! От тия слова на Митко Новков, а и не само от тях, ясно се вижда, че младите хора нямат бъдеще в изкуството. Местата на младите хора, които искат да правят изкуство, което да бъде оценено (щото, в крайна сметка, това е една от причините хората да творят, а и да живеят), е отдавна заето от отрочетата на тия фундаментални фигури в културата. Един вид, надело се вижда, че няма смисъл дори да се опитват, тия млади хора, да правят каквото и да било в посока развиване на способностите си в изкуството, щото то, тяхното, далеч не е изкуство.

В такива моменти, нещо в мен напира, нещо засяда в гърлото ми като дебел том на Чехов. Предполагам, че това, което ми засяда в гърлото, е отчаян вик „Майната ти!“ на тия като Митко Новков и другите Атласи. Уви, моята култура, за разлика от тяхната, не толерира такива моменти на слабост, в които ругаеш.

Моята култура и моето възпитание, ми диктуват за правилно да направя подарък на Митко Новков. Ама не такъв подарък, който да го направи смешен в очите на когото и да било. Такъв подарък, който да се бори да бъде мост между Атласите, тяхната култура, и нас – халтураджиите, дето нищо не знаем (има ли кой да ни научи?) и никога няма да бъдем в ролята на творци…без значение дали изкуството ни би било елитарно или масово.

Митко, подарявам ти тази фотография. Тълкувай я, както сметнеш за добре:

Благодаря за културата, беше много любезна.