От живота на марионетките*

Преди точно тринадесет дни недоволството на хората се пренесе от софрата – на улицата, под формата на протестни действия. В течение на дните се разбра, че болежките на обществото не биха могли да се излекуват с никой от познатите ни широкоспектърни политически антибиотици. Очевидно нагнетеното напрежение в годините е дошло като основен мотив за предприемане на ефективни стачни действия, доколкото такива са възможни тук и сега.

Протестите
Протестите са от разнороден характер – от монополното източване на финансовата кръв, през проектозакона за предучилищната подготовка, през липсващи пари и тъй нататък…и тъй нататък. В кръга на шегата – можехме да се включим и в самостоятелен протест поради повишаването на цената на сандвич фалафелите.

В крайна сметка – по площадите излязоха десетки хиляди, които имат какво да кажат. Имат и намерението да поискат това, което смятат, че заслужават. То, за жалост има имагинарен характер и би могло да бъде обобщено с простичкото искане – „ВСИЧКО ДА СЕ ОПРАВИ“.

Малко по-назад
Преди около четири години хората трябваше да решават на кого да поверят управлението на…на всичко. Около година по-рано се роди и проектът „ГЕРБ“ или поне се разви до там, че да събере критична маса потребители, пардон, избиратели. През предходните тринадесетина години един човек разработи и инвестира в мистификациите на своя образ.

Разработеният образ на непобедим супер герой, този епичен труд, даде своите плодове. Хората го припознаха като свой спасител. Името, обаче, не подхождаше на комиксовата стилистика на образа. Бойко Борисов е име, което, ако разгледаме по-аналитично, ще се сблъскаме с един особен заряд. Името и фамилията започват със звучни букви, които, когато се изговорят, възбуждат на първо място изостряне на вниманието.

Предните два абзаца, ведно, преди четири години доведоха до интересни избори, които бяха спечелени, както добре знаете, от ГЕРБ.

(бел. моя. – Нещо, което хората в големите градове надали знаят е следното – ГЕРБ предлагаше по двадесет лева срещу депозиране на лична карта. Механизмът, който на мен ми бе предложен – „Даваш си личната карта, в неделя ти я връщаме преди да влезеш да гласуваш, завита в банкнота“. Отказах, защото имах намерение да упражня гласа си в друга насока. Писал съм за това.)

По-нататък
През няколкото години, в които управляват ГЕРБ, имаше редица гафове. За да не бъде разчетен погрешно този факт, припомням, че гафове имаше и при предходното, както и при по-предходното, така и при по-по-по-по-предходните кабинети.

Неприятностите при този кабинет бяха запомнящи се – покровителство над производител на бира, над търговци с горива…и над други монополисти. В тези ситуации, в качеството си на едноличен търговец с власт, премиерът по-скоро експериментираше. По стар български обичай, на принципа „Ако мине – мине“. Обаче не минаваше. След всеки опит, който „не мина“, имаше обратно действие. Спомнете си колко пъти „не мина“ и колко пъти имаше последици за тези, с които премиерът се опитваше да играе кооперативно.

Забелязали сме, че когато номерът не мине, обикновено се отнема лиценз. Така се случи с Лукойл, така се случи и с ЧЕЗ. Колко пъти номерът „е минал“? За нас това ще остане загадка, както е и загадка една от данъчните декларации, които Бойко Борисов пропусна да публикува, макар да е задължен.

Зимата на нашето недоволство
Традиционно зимните периоди предизвикват определени негативни настроения в масите, колкото и да е нередно да наричам така хората. Негативните настроения са простички и свързани с лоша подготовка за посрещането на първите месеци в годината.

В бизнеса месеците от декември до март са слаби откъм реализация на положения труд. Трудно се сключват нови договори, продажбите усещат спад. Това рефлектира върху всички, които работят пряко в тази сфера. Производствата имат практика да пускат персонала в платен отпуск в слабите месеци. Ако слабите месеци са повече, отпускът се превръща в неплатен. Когато търговията не успява да реализира необходим оборот, който да покрие разходите, по стара традиция, дупките се запълват за сметка на служителите.

От друга страна, средния българин, изразходва спестяванията си в периода преди нова година. Типично е – събирания със семейството, събирания с приятелите, фирмени партита, да е жив и здрав Иисус, я! идва нова година. Поради по-сериозните реализирани разходи, които приходите не могат да покрият, около пети-шести януари българинът се събужда от десетдневния алкохолен дилириум. Вместо зелев сок, изпива няколко бири. Плесва се по челото и започва да обмисля откъде да съкрати разходите си. Не се заблуждавайте. Този празник е насаждан като „естествен“ през медиите. Затова и хората го приемат като традиционен, а както знаем – традициите са свещени. Те не се докосват, не се обсъждат, не се обговарят, а просто съществуват. Ако не ги спазваш, значи не си българин! Поне така казват националистите, а те, за жалост, са опасно много.

Защо му е необходимо да съкрати разходите си – защото е изхарчил повече, отколкото е спечелил, а като реакция от слабите бизнес месеци, ще спечели по-малко пари под формата на банков превод. За сметка на гуляите, лихвата по кредитите не пада, а сметките трябва да се платят. Също така – трябва да се плати данък и застраховка на лекия автомобил, който по-скоро има естетическа функция, отколкото функционална. Не се заблуждавайте, това са редовни разходи, които всички покриваме. Не са непредвидени.

Поради изброените причини, българинът по-скоро не желае да вложи всичките си усилия и енергия, за да спести. Защото така е по-лесно.

Като функция на всичко това, възникват бунтове, които през времето се е опитвал да премълчи и преглътне. Защото е по-лесно да сведеш глава. В следствие на това премълчаване и пост-новогодишното алкохолно забавление, в последните години става тенденция нагнетеното напрежение да избие навън. Така е и редно. Под претекст, че…“ами, нали е демокрация“, българинът решава да сподели всичките си болежки. Искате ли да изброим колко протеста имаше в зимните месеци през предните години?

Не сме сигурни какво искаме, но го искаме веднага!
Един от притеснителните факти, които пропускаме да обсъдим са липсващите предложения за промяна. Хората, които сега са навън, искат спешно промяна. Промяната трябва да дойде веднага, да бъде ефективна, дългосрочна и всички да работят за благото на народа. В какво се изразява благото? В по-евтини сметки, по-високи заплати, по-ниски такси за каквото се сетите.

За въжделенията и тяхната възвишеност, нямаме право да говорим. Засега.

Възмездие
Едно от основните искания на протестиращите беше простичко и ясно – оставка. Така се и случи. Днес протестиращите, които вчера искаха оставка, изглеждат някак плахи. Един от много малкото ходове, с които ще запомним Борисов и ГЕРБ е интересен – изпълни искането на хората, които са го избрали. Предполагам, протестиращите не са предвиждали такава възможност.

След това си възмездие, техните действия няма да спрат. За неделя (24.02.2013 г.) се организира голям протест, който съвсем възможно може би ще излезе извън контрола на жандармерията. Въпросът е: „Защо?“. За какво ще протестират, когато няма да има кой да изпълни исканията им? Защо ще продължат протестите, вместо да се поиска среща на граждански организации с президент и да се обсъди механизъм, в който т.нар. гражданско общество да има пряк поглед върху случващото се?

Тези и други въпроси ще останат най-вероятно без отговор.

Медиите
Така стеклите се обстоятелства дадоха шанс на медиите да блеснат като поръчкови. Обективните коментари през последните тринадесет дни бяха по-малко от санитарния минимум. Преки предавания – липсваха въобще. Освен от една видно политическа телевизия (Алфа) и една телевизия, която не успявам да категоризирам по друг начин, освен като „единствена“ – Канал 3.

За първите дни на протестите най-добри източници бяха социалните медии.

Всъщност, почти всяко действие на телевизиите и вестниците (радиата май не уважават журналистиката) използваха предимно обобщения за позитивите на кабинета ГЕРБ. Всички репортажи, в които се съобщиха лоши новини, съдържаха в себе си и онзи горчив привкус. Многострадалната, мъченическа фигура на премиера не успя да трогне протестиращите.

Част от действията на медиите бяха пропагандни. От тях се разбра коя медия – кого обслужва. Жалко, ако някой не го е видял.

Сега и завинаги
Какво ни очаква оттук нататък. Очаква ни нещо, което не е много ясно колко негативно ще бъде. Важно е да знаем какво ни очаква. Знаем, че изненадата ще е неочаквана и не вярваме да е много цветна. Още веднъж – по стара традиция, очакваме най-лошото.

За щастие, въведените преди 15 години мерки, ще смекчат поне малко критичните ситуации.

Ще ви кажа какво очаквам да се случи. Ще се случи нещо чудесно. Поне за известно време. Ще се случи нещо чудесно, защото вярваме на всичко ново. Вярваме, защото е непознато. Всичко, на което вярваме сляпо, ни марионетки. След известно време ще излезем отново на протест. Защото ще се чувстваме като марионетки. Това ще се повтаря отново, отново, отново и отново. Защото тук е така. Защото тук искаме намаляване на сметките и увеличаване на заплатите, за да си позволим по-скъп алкохол и по-качествена храна. Това ни искане е основателно. Ние сме консуматори. От гадните. Нямаме намерение да се откажем от шоуто за сметка на разни материали, които в основата си са целулозни.

Докато не се научим да се учим от грешки, които са допускани преди нас – ще сме марионетки. Докато не проявим желание да разберем какво точно искаме – ще сме марионетки. Ще сме марионетки и докато не се научим да мислим сами – без корумпирани медии.

Ако това у нас не се промени (а вярвайте ми, за него не е необходимо да излизаме на улицата), ще бъдем марионетки сега и завинаги.

__________________________________________________________________________________________
*“От живота на марионетките“ е филм на шведския режисьор Ингмар Бергман. Повече информация. (англ.)

След Sofia Pride: Различните

Харесвам Pink Floyd. Различни са.

Харесвам Владимир Висоцки. С финес лъже Системата.

Харесвам Ингмар Бергман. Пресъздава блестящо „Адът – това съм аз“.

Харесвам Стенли Кубрик. Разкрива „Адът – това са другите.“

Уви, не успях да отида на Sofia Pride. Случи се, че денят ми не бе добър, ако съдя и по оценката от изпита. Малко съжалявам, понеже наистина исках да отида на този парад. Не мога да напиша „гей парад“. Май за себе си прекалих и предадох на Sofia Pride далеч по-голямо значение, отколкото има реално.

Опитвах се, уви, безуспешно, да споделя мнението си, не че е притрябвало някому. Мнението ми беше, че Sofia Pride не е гей парад, а е парад, на който група хора ще изразят различието си от общоприетата, наложената рамка. Нееднократно наблегнах на „различие“, понеже нося една личностна и литературна обремененост и все си падам по литературни герои, които излизат от рамката. Трудно ми беше да приема, че Sofia Pride ще е парад на сексуалната ориентация. Да, това е субективно, защото не приемам, че сексуалността се взима под внимание, а на база нея се формира мнение за личността. Разбира се, далеч не съм философ, пази боже, за да разгърна брилянтна аргументация. Затова исках и да съм на Sofia Pride – за да снимам „различните“, да ги съпоставя с „нормалните“ и да обобщя, че сексуалното различие е глупав, слаб предразсъдък, който трови здравето не само на хомосексуалните хора, а и на тия, дето се отдават на предразсъдъка. Може би дотук казаното има някаква връзка с Pink Floyd, които безумно обожавам. Те не се вписват в общоприетата рамка. Не правят рок, не правят джаз, не правят фънк, не правят поп, не правят реге…и все пак успяват да са всичко дотук изброено. Защото са различни.

Още, което не успях изясня – Sofia Pride е много, много голямо събитие. Разбира се, виждам го като такова, защото съм виждал хора, които искат да променят обществото по един или друг начин, съвсем незабележимо, но накрая не успяват. Щастливият край рядко се случва извън последните десет страници на книгата. Парадът носи много загатвания, много желания за промяна…от чисто правна гледна точка. Ако се позаинтересувате, ще намерите всички параграфи. За мен е важен само един…може би само няколко, всъщност.

Първият – (не помня къде го прочетох, иначе щях да сложа препратка) хомосексуалните хора, бидейки малко общество, така да се каже, да бъдат пазени от законите за дискриминация. Там, където четох нещо в този смисъл, не помня точната формулировка, дори беше даден пример, че ако някой набие цветнокож човек – това е расизъм. Според мен, ако някой гологлав младеж, без брада, но с татуировки, набие хомосексуален човек, то това трябва да бъде гледано като дискриминация. Тук, разбира се, трябва да ме поправите, понеже съм сигурен, че си има правилен термин, но не се сещам в момента.
Вторият – (четох го от същото място, което, уви, не мога да спомена и сложа препратка) хомосексуалните хора трябва да бъдат пазени от специална точка в кодекса на труда, която да забранява на работодателите да ги уволняват.

Да, знам само за един такъв случай, но познанствата ми с хора не са безкрайно много, все пак. Та…взимат го младежа на работа в голяма фирма в София. Позицията му е мениджърска, както той я описва: „Малко шефче“. Разбира се, преди да го вземат на работа, никой не знае, че той е хомосексуален човек. Уви, някой-си негов колега разбира, не помня вече как, че нашият човек си пада по мъже. Понеже Големият брат чува и вижда всичко, шефовете, които са над нашият човек, тутакси разбират за сексуалната му ориентация. Дисциплинарно го уволняват, той пък повдига трудово дело (така ли се казват тези дела, всъщност?), голямата фирма го привиква, уреждат извънсъдебно споразумение, а човекът Х. решава, че с парите може да емигрира. Така и прави. Там, където е сега, на никой не му прави впечатление какъв е. Управител е на магазин за електроника, живее с приятеля си.

Макар и не толкова успешно, но човекът залъга Системата. Прецака я, така да се каже. Не толкова елегантно, както Владимир Висоцки го прави с поне 1/4 от над 800-те си песни, но все пак е победа.

Та, като казах, че се учудих на споменаването на 5-те процента – наистина се учудих. Учудих се, казвам ви, на това, че положението е толкова лошо, че се броят проценти. Трудно ми е да осмисля, че изобщо е възможно някой да брои процентите. Трудно ми е да осмисля, че някой изобщо се интересува от сексуалната ориентация на човека отсреща. Разбира се, когато съм бил тинейджър, което не бе чак толкова отдавна, чудел съм се как може хора от един пол да се целуват и тъй нататък. С времето първо спря да ми прави впечатление, второ – минах Лукавото число 13, което мина с едно нагоре и тъй нататък. Когато станах на 16, не одобрявах много-много хомосексуалните хора, понеже ми се струваше, че е невъзможно да функционират и да бъдат част от обществото. На 17 вече приех, че няма какво да не одобрявам, даже напротив, ама станах на 18, дойдох в София и започнах да се чудя как се интегрират хомосексуалните хора, щото София далеч не е толкова либерален град, колкото изглежда, когато го гледаш от телевизора в Пещера…

В крайна сметка, ето ме тук, на крехката възраст от 21 години, напълно млад, тук-там все още голобрад, чудя се кому е нужно да се занимава с хомосексуалните хора? Разбира се, след случаят, който описах няколко абзаца по-горе, мога да си отговоря, но това ще стане малко по-късно.

За въпросната си възраст, съвсем крехка, съм консервативен човек в много отношения. Най-вече в лично и интимно. Старая се да не натрапвам никому сексуалността си, понеже я усещам като част от едно лично преживяване, което мога да споделя само и единствено с човека до себе си. Разбира се, очаквам и от обществото същото, уви, напълно напразно (обичам го този оксиморон!). Не ми е приятно да гледам как хора извършват на публично място част от онова, което трябва да извършат, в моите представи, на четири очи. Разбира се, сигурно за това има вина Ингмар Бергман, защото той доразви интроверсията ми до неподозирани мащаби. Все пак, нали адът е вътре в мен? Поради тази причина и не се бъркам в отношенията на хората. Не гледам с лошо око на хомосексуалните хора…

Но пък гледам с полупразно око. Предпочитам да гледам така, защото в крайна сметка, те страдат, а пък аз съм толкова мъничък, че не бих могъл да им помогна. Sofia Pride имаше, в моите очи, цел да разчупи малко калъпното мислене. Казвам „имаше“, не защото не се е случило, а защото нямах възможност да бъда там и да го видя.

Хомосексуалните хора страдат от това, че ги гледат на кръв, едва ли не. Защото Y обича Z, ама са от един пол. А обществото ни е религиозно обременено, като тази обремененост, омесена с патриархална мачовщина, предизвиква това, което ме кара да си измисля оправдания, за да не излизам. Sofia Pride още не се е провалил в намеренията си да се опита да промени мнението на социума. Казвам „още“, което е ключовата дума в този абзац. Няма смисъл да се връщам в историята, нито в литературата, за да вадя аргументи оттам. Обществото ни е болно по една или друга причина. Уви, лек за тази болест няма. Ако бях лекар, щях да предпиша ампутация – от главата надолу.

Общество, общество, общество…и пак стигаме до гениалният Стенли Кубрик, който по прекрасен начин навира обществото в…едно място, на което не е бог знае колко светло. Тук, разбира се, трябва да попитам: „“Адът – това са другите!“ правилно съждение ли е?“

Разбира се, няма да задам такъв въпрос. Защото има много нюанси и хиляди мнения по въпроса. Моето, макар и завоалирано зад четирима гениални хора, уви, хетеросексуални, е абсолютно положително. Както е модерно да се казва – мнението ми е „Да, с коментари“. Не виждам смисъл за коментарите, обаче. Каквито и да са те, няма да променят нищо. Резервите са си резерви. Няма да изчезнат, докато не изчезне съмнението. Изчезне ли съмнението, няма да има смисъл да живеем…

Накратко: Обичайте се, без значение дали сте от един пол. Подкрепям Ви.

Съжалявам, ако има правописни и пунктуационни грешки. Прегледах внимателно, но клавиатурата ми е неудобна, защото е различна – още не съм ѝ свикнал. Когато ѝ свикна – всичко ще е наред. Намигване. 😉

П.П. Догодина ще се опитам да отида и най-сетне да снимам Sofia Pride.

За интервютата

Вече се случва, че не употребявам това място по предназначение. Все по-често го използвам като отдушник, като някакво, както казват психолозите, съкровено място. В момента не е по-различно.

Имам си една неосъществена мечта – журналистиката. Днес за нея ще иде реч, макар и толкова рано.

Отчитам нещо като бум на опитите на много хора да се докоснат до журналистиката. От една страна, това е прекрасно, дори се опитвам да бъда полезен с малкото си знания. Обаче, при цялото ми уважение, днес нещо преля чашата.

Четох едно интервю, което политик дава на блогър. (Впрочем, политикът се опитва да спечели блогърите, увещавайки ги, че не са електорат, а са мислещи хора.) Въпросното интервю се предава под формата на текст…както е и случено. Интервюто е взето през Интернет, чрез някакви средства за писмена комуникация. Сега, аз нямам нищо против конкретния политик. Не съм се и опитвал да го проучвам дори. Поради което, ще споделя какво и как ме засегна, какви мисли се породиха, за да се стигне до това априорно писание.

Блогърът е някакъв авторитет във виртуалното общество. Думата му, както сподели една приятелка, има тежест. В интерес на обективността, не го следя, нямам и подобно намерение. Политикът, който дава интервю, сигурно има все още неоцапани идеи, има и желание, както виждам от изказванията му. Има позиция. Дотук абзацът изглежда повече от прекрасно, обаче, ако се абстрахираме от частния случай, а погледнем онзи, който е под общия знаменател, бихме се усъмнили в чистотата на въпросното интервю, защото…

1. Пречупване

Политикът е авторитет. Блогърът – също. Спекулациите, в които много хора биха изпаднали, ще имат допирна точка, а именно, че е възможен сблъсък на авторитети. Обаче, истина е, че съществува основната разлика, че единият е авторитет във виртуалното пространство, а другият – в битийното, ако е удачно да се каже така. Опасявам се, че е възможно, онова, което съм написал с удебелен шрифт – пречупване. Уви, не съм напълно сигурен, понеже не съм силно свързан с обществото, моите авторитети са хора като мен. Не съм имал чак такива авторитети, имам предвид.

Пречупването, което имам предвид, е чисто психологически момент, в който заставаш пред човек, който по някакъв начин те респектира. Казвам това, понеже политикът има подобни признаци, така да се каже. Когато си пред човек, който те респектира, трудно можеш да преодолееш психическата нагласа, че той, макар бидейки авторитет, не е нещо повече от теб. Оттук се навлиза в дълбини, които трудно бих обяснил, понеже не съм психолог. Най-общо: Пречупването би могло да ти попречи да зададеш въпросите си в дълбините, които са необходими за въпросното интервю, понеже интервютата с политици имат идеалната цел да разнищят, да проблематизират определен казус…грубо казано.

Веднага давам примери, за да не бъдат двата предни абзаца хвърчащи.

1.) Мартин Карбовски и интервюто му с Лили Иванова. Това интервю е епичен пример за сриването на авторитет пред авторитет. Карбовски тъкмо беше набрал някаква скорост с добрите си материали (тогава бяха много добри, неоспорим факт!), но опитът му да използва Лили Иванова го срина, но не само в моите очи. Тя, като авторитет, го бе поканила в дома си – нещо, което не се бе случвало, освен в телемост във „Всяка неделя“ години по-рано. Той, Карбовски, като авторитет, целящ да докосне звездите, не зададе нито един съществен въпрос. Материалът му беше с таблоиден характер, абсолютна помия.
2.) Интервюто от 1997 г. на Тодор Живков във „Всяка неделя“. Простете, толкова рано не мога да си спомня името на интервюиращия, макар преди ден да бях си говорил за него. Във въпросното интервю се вижда целият журналистически професионализъм, който е възможен. Живков, като авторитет, е поставен пред въпроси на зрители, които биват задавани невероятно на място.

2. Липса на жив контакт

Второто нещо, което наистина ме шокира в блогърските интервюта е текстовата форма. Съгласен съм, че може да се предостави под формата на текст, обаче при задаването на въпроси, както и при получаването на отговори, има някои неща, които никак не са за пренебрегване. Пантомимата никак не е за пренебрегване. Отново, не съм психолог, обаче съм се опитвал да задавам въпроси.

Когато задаваш повърхностни въпроси, ответната реакция…съдържа просто отговори. Когато зададеш въпрос, чрез който може да си напипал болна тема или слабо място, пантомимата може да доизгради отговорът, който даваш с думи. Всеки жест, всеки поглед, ако щете и най-малката промяна на интонацията, неволен фалцет дори, издават онова, което крие интервюираният.

Когато Бойко Борисов лъже, може да сте забелязали, сменя центъра на тежестта, който използва, килва главата в тик назад, а погледът му, насочен, блуждае в насочеността си. Първите думи, които изговаря, са с леко потъмнено изговаряне, често със свити устни. Темата пък претърпява явно изместване.

Когато Симеон Дянков се опитва да лъже…или да скрие нещо, прави пауза от една-две секунди, в които гледа надолу, примигва бързо, а когато започне да говори, завършва първото изречение с лек фалцет, но рядко успява с ловкост да измести центъра на темата.

Примерите могат да са безкрайни, вие сами ги виждате, когато гледате интервюта.

При въпроси, които се задават от разстояние, без жив контакт (визуален или звуков), интервюираният има уникалната възможност да излъже най-безочливо. Особено, ако е политик.

Липсата на жив контакт скопява и възможността за изясняване не нещо, което е казано с половин уста. Задаването на предварително написани въпроси не е всичко. Има въпроси, които се усещат, а не се четат. Провокиращи въпроси, двуостри, нерядко с двусмисъл, които целят да накарат човека остреща да издаде онова, което крие.

Георги Коритаров използва действени блъфове, когато иска да провери дали събеседникът му се опитва да излъже. Най-доброто, което съм виждал от него, е да накара човека отсреща да отпие вода, ако е притеснен.

________________________________________________

Този път няма да бъркам блог-публикацията с нещата, които правя във файлове. Няма да разточителствам.

Това, което исках да кажа, най-общо, се заключава в това, че интервюта, които са се получили посредством задаване на писмени въпроси и получаване на писмени отговори, без жив контакт, са напълно измислени. Нямам отношение към блогъра и политика, сигурно са добри хора, ама интервюто си беше ненужно. В блог обществото има някакви пикови моменти, в които има някакъв център, около който се концентрира цялото внимание. После следва друг. Политикът е текущ център.

Така или иначе блог обществото обещава да търси отговорност, пъне се, ама не му се получава…та в този смисъл, можете да подминете с лека ръка опасението ми.

Впрочем, ще гласувате ли изобщо?