Добре дошли

Здравейте.

Този запис е планиран. Написан е предварително и ще бъде публикуван автоматично на 30.08.2013 в 20:30 часа. Точно тогава ще изживея едно от най-вълнуващите събития в живота, поне този му откъс от 24.04.1900 до 30.08.2013. За повечето хора концертите са просто едно събитие, в което срещаш хората, които си слушал цял живот на аудио касетки, VHS, нелегални mp3 и прочее. С Pink Floyd е различно. С тях няма как да не е различно.

Така се стичаха обстоятелствата около дигиталното ми битие (Боби, за тебе ще крещя „hey you“, ти ще строшиш бутилка в стената, където и да си), че то, както и животът ми минаваха през определени обстоятелства, които им пречеха да усещат, да бъдат цели. Преди известно време изживях разпад до съставните части на вселената ми. По-простичко казано, сблъсках се с най-желаното и най-популярното у хората усещане. Започнах да събирам субатомните частици, да ги лепя с лепилце и да намествам всичко. Не успях. Парченцата ме изпревариха. Понеже това място започна да съществува заради датите, а парченцата вече сами застанаха по местата си, днес датата отново е от значение. Днес ще преживея цялата лудост, която ще изпитат още десетки хиляди. Най-красивата и непринудена лудост – да видиш и чуеш онова, за което си мечтал, когато затвориш очи.

Иначе казано, ако някой ден започна да пиша автобиография (шансът за това клони от нула към минус безкрайност), най-вероятно ще напиша: През 2013 година се случи нещо чудесно. Артър Кларк твърдеше, че ще се случи през 2010, но не позна. През 2013 година парченцата на вселената ми решиха да се съберат и да оформят ауричен купол върху мен. След като бях дотъпял поне на няколко души, защото твърдях, че най-важно е да усещаш света около себе си, а в случаите, в които не можеш – да пушиш трева и да слушаш Pink Floyd. Ауричният купол ми донесе Pink Floyd. По-късно се роди Арлина. Когато порасне, тя ще разбере, че е била слушател и свидетел на най-великолепния спектакъл, на който едно неродено дете може да присъства. През 2013 година в огледалото за обратно виждане две слънца светеха едно до друго – на прекрасната Катя и на прекрасната Арлина.

Понякога наистина съм щастлив, че няма да ми се наложи да пиша автобиография, понеже щеше да е трудно да скрия цялата си скромност между две корици и петстотин страници.

През целия си виртуален път съм искал да създам място, което да се казва по определен начин. Трите пъти, в които исках да имам „стената“ се оказаха комични. В първия – не успях да съобразя и запомня кога на другата стена ѝ предстои да приключи съществуването си. Втория – не успях да се организирам да платя, за да е моя, а последния път – някой ме изпревари много ловко.

Понеже е логично и виртуалното ми битие да придобие някаква цялост, ще го кажа направо. Спирам да пиша тук. Тук не ми е мястото, тук ми е тясно, тук не мога да оставя някого отвъд стената.

Преди година започнах да развивам две изживявания, които са свързани помежду си. Едното беше обобщение на всичко, което правя докато пиша или снимам. Другото – изграждане.

Докато при писането и снимането работата върви сравнително бавно, поради липсата на бюджета и дефицитът на качествена енергия, която да вложа в създаването на филмчета, засега не смея да изпиша връзка към мястото, което събира резултата от всичко, с което се занимавам, включително любителските радио предавания.

Другото е простичко. Вие, което четете това, сте по-малко отколкото са пръстите на ръцете ми. Най-вероятно знаете, че много пъти съм се опитвал да започна „стената“ – заради името, заради идеята, заради Пинк Флойд, заради мен. Ще помоля да смените отметката или емисията, през която четете този текст с друга. http://stenata.org. Вече и виртуалното ми битие придобива цялост и смисъл. Ще видите нещо познато и много тухли, върху които още нищо не е написано. Знам, че ще ми помогнете да ги напиша.

Това е всичко, което исках да кажа, коментарите са излишни, най-вече защото са празни – като рамките, в които картините липсват на тази стена.

Защото е важно

Обърнете внимание на следното:

Една от традициите, която някак си продължава, е събирането на иронии. В социалната мрежа facebook написах „колекционер на иронии“ в историята на професиите и местата, които и на които съм работил. Първо си мислех, че е шега, продиктувана от „Затворникът„. Уви, изведнъж се случи, че ми стана по-трудно да затварям очи, отколкото да търся и събирам иронии.

Защо тази картинка е ирония?

Ами…простичко е. Това е легендарна фигура. Връзката между тази фигура и всички ни може да се раздели условно в три групи:

1) хора, които следят тази личност (нови, информационен поток)
2) хора, които го познават (физически, по различни причини)
3) хора, които са чували за тази личност (т.е. всички останали, извън 1) и 2))

Тази личност е онази личност, която изведе хиляди на площадите в началото на годината. Тази личност е известна с комичните си черти и плоската, еднопосочна мисъл. По-просто казано, повечето от Вас са (или имат много роднини или приятели), които са гласували доверие на тази личност поне веднъж. За няколко часа, тази личност има около 2000 последователи. За първите си 24 часа – около 10 000 последователи. Аз също съм сред тях, но не се срамувам от това. Звучи неприятно, но за разлика от хората, които изписват невероятно интересни суперлативи и най-вероятно му пишат любовни писма, аз ще следя всяко действие, защото смятам, че сега е времето да си създадем информирано заключение за него и неговите ПиАр хора.

Извън тази ирония, в петък ще се случи нещо чудесно. Нали така казваше Дейв Бауман на Хал 9000? Ще се появи автоматична публикация, която ще Ви ориентира към онова съкровено място, което през годините така и не се случваше. Когато пресмятам, над седем години разхвърляни букви на различни места. Защото датите са важни.

До тогава, а и след това – ще ни остане спомена за тая личност, която съм оставил горе.

До петък.

Прав под масата

Докато все още не е забранено, само ще споделя, че късно научих за един сладък анекдот, който май за повечето хора не е новост. Той е следния:

Когато Волен Сидеров отиде на ресторант, на въпроса “Желаете ли маса?” отговаря с “Не, аз си нося!”

Много ми хареса, защото има вероятност наистина има вероятност да се сформира политическа полиция около този човек, който е всичко друго, но не и неадекватен или психично болен. Малко ми е некомфортно, защото той е почитател на музиката на Вагнер, а както знаем – заради ниските хора, които харесват Вагнер, обикновено си го отнася Полша.

Не зная дали го осъзнавате, но изразът: „Ходил си прав под масата!“ добива съвсем нов смисъл. По-удачен.