Пушенето и вдигането

Извадка от сайта на асоциацията „Без дим“. Натиснете картинката, за да я видите в цял размер.
vdigane

Когато видя автомивка, пред която е сложен билборд с фотография на полуголо момиче, се чувствам странно. Не заради съмнителната художествена стойност на фотографията, разбира се. Нормалните балкански мъже обикновено блещят очи и наум отправят сладострастни закани към виниловата кукла, а аз се чувствам странно. Странно ми е, защото в моите представи цивилизацията е развита дотолкова, че поне с единия крак е стъпила на едно нормално стъпало в развитието си. Стъпало, което предполага възхищението да бъде събудено от нещо малко по-възвишено от голотата. Преди време говорих с един приятел на тая тема. Когато му казах, че повече се възхищавам на мълчанието, отколкото на гърдите, той ми рече, че най-вероятно съм гей. Не му се разсърдих. На приятелите не можеш да се сърдиш. Приемаш ги каквито са. Можеш да ги филтрираш. На тези, които са останали след филтрирането – не можеш да се сърдиш.

Покрай безумно истеричните (в масовия случай) коментари по повод връщането на тютюневия дим в заведенията, един приятел (със спорни приятелски качества) ме уведоми, че ми е сърдит. Защото пуша, а пушенето било просташко. Не можах да не се съглася, че е крайно просташко да пушиш в лицето на някого, без да си поискал позволение. Опитах се да го попитам дали съм направил нещо просташко в приятелството ни. Кога съм нарушил правото му да не вдишва дим от моите цигари. Вече беше натиснал червената слушалка на мобилния си телефон.

Доколкото мога да имам позиция по въпроса – тя е проста и ясна. Не поставям приятелството под пушенето. Да се видя с някого, да разговарям, да преживявам неговите вълнения…все си мисля, че е по-приятно, отколкото да изпуша цигара-две-три. Разбира се, понякога си давам сметка, че приятелите идват и си отиват. Нещо като с цигарите. Свършват и си взимаш нови. Май връзката ми с цигарите е по-дълга, отколкото е дълго най-красивото ми приятелство. Все пак, не поставям цигарите на първо място. Няма и да ги поставя.

Днес се разхождах. Странно, но през бебешки магазини. Не съм сигурен дали на някого му пука, но през декември очакваме първото ни хлапе. Докато обикаляхме да проверим и калкулираме някои от по-важните неща, които трябва да намерим, минахме покрай едно кафене, което се казва „Мандарин“. Тяхното решение на проблема събуди много приятно усещане. Както се казва в една книга – никой да не бъде пренебрегнат. Хората от Мандарин са решили проблема по следния начин – имат две помещения, физически независими едно от друго. Разделя ги стена. Не врата, а стена. Помещенията са еднакво големи. Помещението за пушачи става още по-просторно, защото от двете си страни е отворено. На стената има надпис, че когато е затворено – не се пуши. Така всички са щастливи. Димът няма нищо общо с помещението за пушачи. Непушачите са щастливи и доволни. Пушачите също.

Да се върнем на голотата.

Винаги съм смятал, че непушачите в общия случай са фанатици, които през свободното си време се опитват да измислят нещо, с което да накарат пушачите да се чувстват низши. Вероятно не съм прав. Поне не и в общия случай. Има нещо, обаче, което не се влияе от това дали изпитваш приятно или неприятни емоции, когато чуеш нещо за пушенето. Това, уважаеми пушачи и непушачи, е простотията. Зная, че не всички непушачи сте толкова крайни и не слагате усмивки, когато става дума за онази стара балканска гордост – потентността и размера. Вие знаете, че и аз не съм горд, че един режисьор (с прелестни филми, за разлика от поведението му) е развял никотиновия байрак и обобщава през своята призма моето мнение.

В моите представи, пушачите и непушачите са приятели, които не искат парченца от озоновия слой за себе си. В моите представи пушачите и непушачите не са простаци.

Уви, докато го има Слабаков, докато ги има и Без дим, няма да можем пълноценно да се радваме на красиви приятелства помежду ни.

Advertisements

2 thoughts on “Пушенето и вдигането

  1. Поздрави от две фанатички! 🙂
    Едната ожесточено твърди, че се тровиш съзнателно, най-страшно е за дробовете ти, не иска да ти прости пренебрежението към „Токио хотел“, защото отдавна вече не е техен почитател, нямаш никакъв шанс за приятелство с нея…
    Тя ме нахока, че пак не съм в час, из училището имало плакати като горната картинка…, ама като съм сляпа за живота на младежта, така няма да знам.
    Още се ядосвам на историята ти как си пропушил (http://cryptsol.wordpress.com/2008/03/28/Как-пропуших/), заради което сега сме от другата страна на стената и на барикадата.
    А пълноценна радост, как само си намерил определение, което не се получава при дългогодишно накъсано и отдалечено полувиртуално приятелство? 🙂 🙂

    Някоя умна глава е измъдрила връзката на първата дума в заглавието с онази, след съюза.
    Добре, че нямам време за вглеждане в черни плакати и веещи се байраци от рекламите. Истината за онези 1000 цигари годишно на тази земя за всеки неин жител са още по-злокобни, когато някой изчисли колко чиста дрога, радиация, отпадъци от индустрията и отровни газове, които не са от тютюна, ни се полагат.
    И никой не е пренебрегнат.
    Но надеждата остава. За приятелството, смисъла, филтрирането и малката изстрадана радост. Краси, ти си знаеш, че не ни е безразлично онова, което ви предстои.
    Въпреки съсипията и простотията наоколо, надежда има.
    Тук и сега.

  2. Преди време бих влязъл в спор дали изобщо е важно, че някой се трови, а друг не го прави. Надеждата, за щастие не се ограничава от географски граници. Тук, Швеция, Великобритания, Русия – тя пътува винаги с нас.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s