Завръщането на (с)помените

Спомняте ли си февруарските протести? Спомняте си ги, зная. Те бяха насочени (привидно) срещу високата цена на електроенергия. Тъй наречените „монополи“. Имаше ексцесии, имаше бити хора. Един министър председател абдикира. В полза на народа, ужким.

Има един период от няколко месеца, в които се случиха много странни неща. Говоря за онази дупка между залеза на бившия народен любимец и изгряването на данс звездата, гутенберговото чудовище Делян Пеевски. В момента, в който институциите останаха без личност пред себе си, започнаха да стават пакости. Пакостите бяха обвивката, от която разцъфтя биомеханична пеперуда. Тя се излюпи от носталгията и спомените.

Днес, когато всеки ден има протестиращи пред министерския съвет, журналистите пишат материали, в които сравняват протестите от днешните дни с други, отминали протести. Разпитват по-възрастните протестиращи „Не ви ли напомня този митинг на онзи от 1997?“. Интервюираните се пускат в спомени и споделят последните искрици идеализъм, които все още летните дъждове не са угасили.

Докато повечето хора си спомнят отминали протести, спомнят си отминалите времена. Има и други хора, които са натрупали опит, който в момента прилагат. Тук е иронията – #ДАНСwithme си спомни и съживи скандирането „Кой не скача е червен!“, а други хора си спомниха и съживиха страха. Ето този страх:

vis-tim-1

Фирмата е учредена като еднолично дружество. С ограничена отговорност. Датата на учредяване е 18.06.2013. На 25.06.2013 година е публикуван и сканиран документ (на сайта на търговския регистър) с учредителния акт.

Най-доброто от два страха.

Когато ми се наложи да живея на място, в което има регистрирана фирма, която съчетава в себе си кратките ВИС и ТИМ, все по-силно се съгласявам с една чужда лична позиция. Позицията е на млада дама, която извън свободното си време, е водещ на радио блок. Тя, в личния си сайт, пише, че при така стеклите се събития сменя плана от „емиграция“ към „евакуация“. Когато ВИС и/ли/ ТИМ предлагат ОБСЛУЖВАНЕ И РЕМОНТ НА АВТОМОБИЛИ не се чувствам достатъчно уверен, че е съвсем правилно да мисля за бъдещето. Бъдещето тук, де.

От няколко седмици насам правя опити да не забравям за Tanztheater-а на Пина Бауш. Правя опити винаги да си спомням, че хората са пътували от цял свят, за да гледат танци, които не са повърхностни. Вчера мислих за графологията, която е неизменна част от истинността и валидността на документа, който пуснах по-горе. Опитах се да се убедя, че един наивен детски подпис говори за добротата и чистотата на собственика. Това ще се види във времето. Имам си списък с фирми, които веднъж годишно проверявам през регистрите. Времето ще покаже. Както показа и това, че работата на Пина е добра, а искрено възхищение буди фактът, че Пина не е била от най-големите привърженици на евакуацията.

В заключение споделям мисълта си, че когато виждам как има фирми, които напомнят ВИС, ТИМ, СИК и тъй нататък – не се чувствам съвсем убеден, че мога да направя каквото и да било, за да накарам хората около себе си да се чувстват щастливи, свободни и спокойни. Боли ме, че хора, които наближават или прехвърлят числото четиридесет ми споделят, че са уплашени и се страхуват как ще се развие историята напред във времето. Боли ме, че имам приятели, които отиват на протести със страх. Боли ме, че родителите ми се страхуват, когато отида на протест.

В този ред на мисли, изключителното бих предпочел Рикстагена пред Парламента. Конституционната монархия ми звучи по-приветлива идея, отколкото изхабения израз „правова държава“. По-приятно ми е да мисля, че живея в място, в което се предпочита смисъла на „Песни от втория етаж„, а не на дебелашкия хумор на други произведения.

Времето ще покаже. Разбира се, ключът, който отваря вратите към чуждите култури се намира на сребърен поднос. Ключът, който отваря автомобилите ви, скоро може да се намира в сейфа на ВИС, ТИМ, СИК или друго съчетание от три букви.

Изборът е Ваш. Не избирайте по спомен.

Пушенето и вдигането

Извадка от сайта на асоциацията „Без дим“. Натиснете картинката, за да я видите в цял размер.
vdigane

Когато видя автомивка, пред която е сложен билборд с фотография на полуголо момиче, се чувствам странно. Не заради съмнителната художествена стойност на фотографията, разбира се. Нормалните балкански мъже обикновено блещят очи и наум отправят сладострастни закани към виниловата кукла, а аз се чувствам странно. Странно ми е, защото в моите представи цивилизацията е развита дотолкова, че поне с единия крак е стъпила на едно нормално стъпало в развитието си. Стъпало, което предполага възхищението да бъде събудено от нещо малко по-възвишено от голотата. Преди време говорих с един приятел на тая тема. Когато му казах, че повече се възхищавам на мълчанието, отколкото на гърдите, той ми рече, че най-вероятно съм гей. Не му се разсърдих. На приятелите не можеш да се сърдиш. Приемаш ги каквито са. Можеш да ги филтрираш. На тези, които са останали след филтрирането – не можеш да се сърдиш.

Покрай безумно истеричните (в масовия случай) коментари по повод връщането на тютюневия дим в заведенията, един приятел (със спорни приятелски качества) ме уведоми, че ми е сърдит. Защото пуша, а пушенето било просташко. Не можах да не се съглася, че е крайно просташко да пушиш в лицето на някого, без да си поискал позволение. Опитах се да го попитам дали съм направил нещо просташко в приятелството ни. Кога съм нарушил правото му да не вдишва дим от моите цигари. Вече беше натиснал червената слушалка на мобилния си телефон.

Доколкото мога да имам позиция по въпроса – тя е проста и ясна. Не поставям приятелството под пушенето. Да се видя с някого, да разговарям, да преживявам неговите вълнения…все си мисля, че е по-приятно, отколкото да изпуша цигара-две-три. Разбира се, понякога си давам сметка, че приятелите идват и си отиват. Нещо като с цигарите. Свършват и си взимаш нови. Май връзката ми с цигарите е по-дълга, отколкото е дълго най-красивото ми приятелство. Все пак, не поставям цигарите на първо място. Няма и да ги поставя.

Днес се разхождах. Странно, но през бебешки магазини. Не съм сигурен дали на някого му пука, но през декември очакваме първото ни хлапе. Докато обикаляхме да проверим и калкулираме някои от по-важните неща, които трябва да намерим, минахме покрай едно кафене, което се казва „Мандарин“. Тяхното решение на проблема събуди много приятно усещане. Както се казва в една книга – никой да не бъде пренебрегнат. Хората от Мандарин са решили проблема по следния начин – имат две помещения, физически независими едно от друго. Разделя ги стена. Не врата, а стена. Помещенията са еднакво големи. Помещението за пушачи става още по-просторно, защото от двете си страни е отворено. На стената има надпис, че когато е затворено – не се пуши. Така всички са щастливи. Димът няма нищо общо с помещението за пушачи. Непушачите са щастливи и доволни. Пушачите също.

Да се върнем на голотата.

Винаги съм смятал, че непушачите в общия случай са фанатици, които през свободното си време се опитват да измислят нещо, с което да накарат пушачите да се чувстват низши. Вероятно не съм прав. Поне не и в общия случай. Има нещо, обаче, което не се влияе от това дали изпитваш приятно или неприятни емоции, когато чуеш нещо за пушенето. Това, уважаеми пушачи и непушачи, е простотията. Зная, че не всички непушачи сте толкова крайни и не слагате усмивки, когато става дума за онази стара балканска гордост – потентността и размера. Вие знаете, че и аз не съм горд, че един режисьор (с прелестни филми, за разлика от поведението му) е развял никотиновия байрак и обобщава през своята призма моето мнение.

В моите представи, пушачите и непушачите са приятели, които не искат парченца от озоновия слой за себе си. В моите представи пушачите и непушачите не са простаци.

Уви, докато го има Слабаков, докато ги има и Без дим, няма да можем пълноценно да се радваме на красиви приятелства помежду ни.