Половинката от половинката на половинката…

Хората, които се хранят с интелектуалните полуфабрикати на Иво Сиромахов, нека не четат по-надолу. Това не е за тях. Моля за извинение.

С всеки изминал ден все по-сериозно се запитвам: Има ли нещо сбъркано?

Тези дни, докато мислите ми блуждаеха насам-натам и търсих начин да разбера защо „Артистът“ струва 16 милиона долара, а „Пи“ – 16 хиляди, без да искам си отговорих, частично, на въпроса дали няма нещо сбъркано. Докато пиратствах (дано Явор Колев не чете това) и търсих торент с повече сийдъри, за да гледам „Артистът“, попаднах на трейлър (една от любимите ми модерни думички), който беше, според youtube, близък до клипче как Николай Бареков къса вестник в ефир.

Клипчето може да видите и тук.

Опитах се да проумея дали не се подмазва на гостенката си. В този момент се сетих, че преди време, когато Бареков основа своят „B-media“, попаднах на обява за работа. Да, тогава бях в период, в който ми се правеше само това. За добро или за лошо – кандидатствах. Чухме се с някакъв господин. Поиска текст. Имах един, който очакваше завършване. Не получих отговор. Така срамът загуби смисъл и бе заместен от щастие. Но…да се върнем на темата.

Ако гледате внимателно клипчето, ще видите къде е студиото. Да, точно така. Това е студиото, което се намира в уличката, която е срещу парламента. Зад опашката на коня, както твърдят хората, откакто се сблъсках с културния шок наречен столица. Та…някак си се сетих, че същия Бареков преди време се ядоса на протестиращите фермери и ги прикани да си ходят. Разбрах защо се е ядосал. Не е имал хубава гледка към парадния вход на парламента. Впрочем, парламентът е труден за фотографиране, защото е най-кривото „нещо“, което някога съм виждал.

Все едно, де, останах втрещен. Не защото е скъсал вестник. Късал съм вестници. Наскоро купих един жълт, за да мога да го скъсам и да увия тухла в него. Преди това, късал съм, отново жълти, за да палим огън, докато сме на излет. Не търсете скрит намек, като казвам жълт вестник. Жълтите вестници са същите като другите. Просто са по-евтини и имат повече страници, което ги прави идеални за:

* разпалка
* застилане, докато боядисваш или рисуваш
* подложка за рязане на салам
* овиване на тухли
* подпирачка на саксии или перални
* преспапие, което държи отворен прозорецът при вятър
* пана

…и тъй нататък.

Спомням си, преди десетина години, вкъщи се купуваше този вестник, който скъса Бареков. Само в събота. Вестник „Труд“…или труп, ако пишете ръкописното „д“ като мен. Купуваше се, за да се вземе притурка с телевизионната програма. Тогава средството за контрол на масите имаше повече от две програми и притурката беше необходима, за да набележиш какво ще гледаш в четвъртък, дали няма интересно кино и прочее. Също така, освен заради програмата, имаше голяма кръстословица. Две. Едната – във вестника, другата – в притурката. Родителите ми бяха щастливи. Всеки си имаше кръстословица. Судокуто не беше на мода, спомням си.

За мен беше щастие, когато се разделят териториите от вестника и кръстословицата се реши. Тогава последната страница оставаше за мен. Всъщност, последната страница, от вътрешната си страна имаше голо момиче, което споделяше прогнозата. От външната страна на последната страница – най-отгоре, вляво, имаше криминална хроника на седмицата. Обикновено бяха две новини за тежки престъпления. Горе, вляво, в жълто каре, имаше виц. Обикновено за Иванчо и Марийка. Последната страница. С всяка следваща седмица, все повече разбирах какво означава абсурдизъм – новина за убийство, извършено от малолетен, а срещу новината – виц за камьончета и гаражчета.

Самюел Бекет е имал поглед в бъдещето. Затова няма да стъпна в Ирландия.

Знам, звучи странно. Но изрязвах криминалната хроника всеки път, когато в някоя криминална новина обещаят развитие по случая. Уви, така и по нито един случай нямаше развитие. Но вицовете останаха.

С течение на времето, когато шоуто на Слави се изчерпа и зави в посоката на цинизма, вестник „Труд“ промени вицовете. Станаха някак по-вулгарни, по-мръсни. Нямаше нищо необичайно в това да прочетеш как малолетен престъпник е заклал дядо си, за да му вземе парите и да си купи доза хероин, а срещу тази новина – да прочетеш за това как Марийка била с къса пола и притеснявала Иванчо, дори го тормозила сексуално.

Така май се появиха и първите криминални хроники, за които имаше подходящ анекдот. На същата тематика.

Всъщност, тогава спрях да гледам телевизия. Народонаселението нямаше нужда от „Понеделник 8 и половина„. Имаше нужда от Слави. Положителното, което си спомням, бе преодоляване на необходимостта от телевизия, макар и веднъж в седмицата.

Обаче обществото е изградено от консуматори. Поради тази причина…Слави не беше достатъчен. Така се появи Бареков. Той се появи, тогава, когато започнах да се интересувам от журналистика. В най-необходимия момент, Бареков се появи, за да ми даде потвърждение за всичко, което беше в графа „неправилно“ на журналистиката. По стечение на обстоятелствата, двата телевизора вкъщи имаха смущение и не можех да следя телевизия „Европа“ сутрин, за да се ориентирам по точен час, без да си затормозявам ученическата глава с излишна информация. Да, точно така. Бареков се появи, а аз реших да го слушам, докато пуша преди училище. (мамо, тате, вие също можете да забравите, че сте прочели предното изречение).

Така минаха няколко години в компанията на Николай Бареков. Беше приятен, всъщност. Имаше този нелогичен, безсмислен и насочен прави на никъде бунтарски дух, който е толкова типичен за средата на пубертета.

Всичко беше прекрасно, докато Бареков не започна да запълва дупките в културата си. Имам предвид, сигурен съм, че точно тогава е прочел „Клетниците“, защото започна да си има рубрика „На барекадата“. С появяването на тази рубрика, започнах да вярвам повече на часовника на мобилния телефон, отколкото на този на телевизиите.

Докато защитаваше своята Барекада, по някакъв начин, за мен – необясним, Бареков започна да изразява публични симпатии към човекът, който сега решава съдбата ви. Срам ме е да го нарека министър-председател, защото не го чувствам като такъв. Срам ме е и да напиша името му, защото ще се изтълкува, че се опитвам да скандализирам някого. Та…докато кротко се готвих за изпити, Бареков започна да целува чепиците на бъдещия премиер. Тогава – кмет на София.

Така се появиха първите съмнения в журналистиката, които изпитах.

Месец по-късно, спрях да се интересувам от журналистиката. Така се случва, както казват, по естествен начин.

Сега, когато мисля и действам в друга посока, докато се чудя кое точно не е наред, се появи отново този човек, Бареков, за когото искрено вярвам, че е връзвал правилните обувки, защото сега има своя медия, колкото и мръсно да звучи и тази дума.

Колко странно нещо е животът. Изведнъж се връщаш назад и осъзнаваш, че Бареков винаги е някъде там. И винаги привлича вниманието на социума. Първо, когато написа: „Фен съм на БПЦ“, после пък хвана икона на дева Мария и…размахвайки я над главата си, като истински футболен фен, с цяло гърло крещеше: „Да живее българската православна църква.“. Сега, като капак, този човек се появява в ефир и къса вестници.

Хм…май трябва да се върна на цитат от любима книга, който гласи: „Нищо интелигентно не може да се каже за едно клане.“, обаче някак си не искам. Не е правилно да поставяш в една статия човек с няколко аутодафета зад гърба си…срещу…Николай Бареков.

Не, не, не, не. Не е това сбърканото.
______________________________________________________

N.B. „Артистът“ не е добър филм

Advertisements