За интервютата

Вече се случва, че не употребявам това място по предназначение. Все по-често го използвам като отдушник, като някакво, както казват психолозите, съкровено място. В момента не е по-различно.

Имам си една неосъществена мечта – журналистиката. Днес за нея ще иде реч, макар и толкова рано.

Отчитам нещо като бум на опитите на много хора да се докоснат до журналистиката. От една страна, това е прекрасно, дори се опитвам да бъда полезен с малкото си знания. Обаче, при цялото ми уважение, днес нещо преля чашата.

Четох едно интервю, което политик дава на блогър. (Впрочем, политикът се опитва да спечели блогърите, увещавайки ги, че не са електорат, а са мислещи хора.) Въпросното интервю се предава под формата на текст…както е и случено. Интервюто е взето през Интернет, чрез някакви средства за писмена комуникация. Сега, аз нямам нищо против конкретния политик. Не съм се и опитвал да го проучвам дори. Поради което, ще споделя какво и как ме засегна, какви мисли се породиха, за да се стигне до това априорно писание.

Блогърът е някакъв авторитет във виртуалното общество. Думата му, както сподели една приятелка, има тежест. В интерес на обективността, не го следя, нямам и подобно намерение. Политикът, който дава интервю, сигурно има все още неоцапани идеи, има и желание, както виждам от изказванията му. Има позиция. Дотук абзацът изглежда повече от прекрасно, обаче, ако се абстрахираме от частния случай, а погледнем онзи, който е под общия знаменател, бихме се усъмнили в чистотата на въпросното интервю, защото…

1. Пречупване

Политикът е авторитет. Блогърът – също. Спекулациите, в които много хора биха изпаднали, ще имат допирна точка, а именно, че е възможен сблъсък на авторитети. Обаче, истина е, че съществува основната разлика, че единият е авторитет във виртуалното пространство, а другият – в битийното, ако е удачно да се каже така. Опасявам се, че е възможно, онова, което съм написал с удебелен шрифт – пречупване. Уви, не съм напълно сигурен, понеже не съм силно свързан с обществото, моите авторитети са хора като мен. Не съм имал чак такива авторитети, имам предвид.

Пречупването, което имам предвид, е чисто психологически момент, в който заставаш пред човек, който по някакъв начин те респектира. Казвам това, понеже политикът има подобни признаци, така да се каже. Когато си пред човек, който те респектира, трудно можеш да преодолееш психическата нагласа, че той, макар бидейки авторитет, не е нещо повече от теб. Оттук се навлиза в дълбини, които трудно бих обяснил, понеже не съм психолог. Най-общо: Пречупването би могло да ти попречи да зададеш въпросите си в дълбините, които са необходими за въпросното интервю, понеже интервютата с политици имат идеалната цел да разнищят, да проблематизират определен казус…грубо казано.

Веднага давам примери, за да не бъдат двата предни абзаца хвърчащи.

1.) Мартин Карбовски и интервюто му с Лили Иванова. Това интервю е епичен пример за сриването на авторитет пред авторитет. Карбовски тъкмо беше набрал някаква скорост с добрите си материали (тогава бяха много добри, неоспорим факт!), но опитът му да използва Лили Иванова го срина, но не само в моите очи. Тя, като авторитет, го бе поканила в дома си – нещо, което не се бе случвало, освен в телемост във „Всяка неделя“ години по-рано. Той, Карбовски, като авторитет, целящ да докосне звездите, не зададе нито един съществен въпрос. Материалът му беше с таблоиден характер, абсолютна помия.
2.) Интервюто от 1997 г. на Тодор Живков във „Всяка неделя“. Простете, толкова рано не мога да си спомня името на интервюиращия, макар преди ден да бях си говорил за него. Във въпросното интервю се вижда целият журналистически професионализъм, който е възможен. Живков, като авторитет, е поставен пред въпроси на зрители, които биват задавани невероятно на място.

2. Липса на жив контакт

Второто нещо, което наистина ме шокира в блогърските интервюта е текстовата форма. Съгласен съм, че може да се предостави под формата на текст, обаче при задаването на въпроси, както и при получаването на отговори, има някои неща, които никак не са за пренебрегване. Пантомимата никак не е за пренебрегване. Отново, не съм психолог, обаче съм се опитвал да задавам въпроси.

Когато задаваш повърхностни въпроси, ответната реакция…съдържа просто отговори. Когато зададеш въпрос, чрез който може да си напипал болна тема или слабо място, пантомимата може да доизгради отговорът, който даваш с думи. Всеки жест, всеки поглед, ако щете и най-малката промяна на интонацията, неволен фалцет дори, издават онова, което крие интервюираният.

Когато Бойко Борисов лъже, може да сте забелязали, сменя центъра на тежестта, който използва, килва главата в тик назад, а погледът му, насочен, блуждае в насочеността си. Първите думи, които изговаря, са с леко потъмнено изговаряне, често със свити устни. Темата пък претърпява явно изместване.

Когато Симеон Дянков се опитва да лъже…или да скрие нещо, прави пауза от една-две секунди, в които гледа надолу, примигва бързо, а когато започне да говори, завършва първото изречение с лек фалцет, но рядко успява с ловкост да измести центъра на темата.

Примерите могат да са безкрайни, вие сами ги виждате, когато гледате интервюта.

При въпроси, които се задават от разстояние, без жив контакт (визуален или звуков), интервюираният има уникалната възможност да излъже най-безочливо. Особено, ако е политик.

Липсата на жив контакт скопява и възможността за изясняване не нещо, което е казано с половин уста. Задаването на предварително написани въпроси не е всичко. Има въпроси, които се усещат, а не се четат. Провокиращи въпроси, двуостри, нерядко с двусмисъл, които целят да накарат човека остреща да издаде онова, което крие.

Георги Коритаров използва действени блъфове, когато иска да провери дали събеседникът му се опитва да излъже. Най-доброто, което съм виждал от него, е да накара човека отсреща да отпие вода, ако е притеснен.

________________________________________________

Този път няма да бъркам блог-публикацията с нещата, които правя във файлове. Няма да разточителствам.

Това, което исках да кажа, най-общо, се заключава в това, че интервюта, които са се получили посредством задаване на писмени въпроси и получаване на писмени отговори, без жив контакт, са напълно измислени. Нямам отношение към блогъра и политика, сигурно са добри хора, ама интервюто си беше ненужно. В блог обществото има някакви пикови моменти, в които има някакъв център, около който се концентрира цялото внимание. После следва друг. Политикът е текущ център.

Така или иначе блог обществото обещава да търси отговорност, пъне се, ама не му се получава…та в този смисъл, можете да подминете с лека ръка опасението ми.

Впрочем, ще гласувате ли изобщо?

2 thoughts on “За интервютата

  1. Аз ще гласувам, но някак си ми е абстрактно разсъждението ти. Кое интервю, кой политик, кой блогър… Не за друго, просто живо се интересувам от връзката интернет-политика.

    • По принцип, има един актуален в момента политик, който е авторитет в блогосферата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s