Кучета

You got to be crazy, you gotta have a real need
You gotta sleep on your toes and when you’re on the street…

Pink Floyd – Dogs

– Гладни сме! – заяви бащата на озверялото семейство помияри.
– Ти да мълчиш, мамицата ти! – рече Премиерът. – Аз те храня! Ама не питаш откъде намирам пари, не питаш как ги намирам, като комунистите бяха опразнили хазната, нали?
– Ама, гладни сме, господин Премиер! – плахо надигна глава майката.
– Ами, като си гладен, намери си работа! Мастия мръсна…
– Ама няма работа, господин Премиер! – сведе очи бащата
– Ми…бил си айти специалист…ходи да копаш, ей го – в Европа има търсене на домати, чушки, на картофи…аз ли да те уча как се копат картофи?
– Ама…искаме да се занимаваме с изкуство. Кино, театър, литерат…
– Няма „ама“! – отсече Премиерът. – Ходи копай…или бегай, докато не съм затворил границите.

PF – Dogs.

След Sofia Pride: Различните

Харесвам Pink Floyd. Различни са.

Харесвам Владимир Висоцки. С финес лъже Системата.

Харесвам Ингмар Бергман. Пресъздава блестящо „Адът – това съм аз“.

Харесвам Стенли Кубрик. Разкрива „Адът – това са другите.“

Уви, не успях да отида на Sofia Pride. Случи се, че денят ми не бе добър, ако съдя и по оценката от изпита. Малко съжалявам, понеже наистина исках да отида на този парад. Не мога да напиша „гей парад“. Май за себе си прекалих и предадох на Sofia Pride далеч по-голямо значение, отколкото има реално.

Опитвах се, уви, безуспешно, да споделя мнението си, не че е притрябвало някому. Мнението ми беше, че Sofia Pride не е гей парад, а е парад, на който група хора ще изразят различието си от общоприетата, наложената рамка. Нееднократно наблегнах на „различие“, понеже нося една личностна и литературна обремененост и все си падам по литературни герои, които излизат от рамката. Трудно ми беше да приема, че Sofia Pride ще е парад на сексуалната ориентация. Да, това е субективно, защото не приемам, че сексуалността се взима под внимание, а на база нея се формира мнение за личността. Разбира се, далеч не съм философ, пази боже, за да разгърна брилянтна аргументация. Затова исках и да съм на Sofia Pride – за да снимам „различните“, да ги съпоставя с „нормалните“ и да обобщя, че сексуалното различие е глупав, слаб предразсъдък, който трови здравето не само на хомосексуалните хора, а и на тия, дето се отдават на предразсъдъка. Може би дотук казаното има някаква връзка с Pink Floyd, които безумно обожавам. Те не се вписват в общоприетата рамка. Не правят рок, не правят джаз, не правят фънк, не правят поп, не правят реге…и все пак успяват да са всичко дотук изброено. Защото са различни.

Още, което не успях изясня – Sofia Pride е много, много голямо събитие. Разбира се, виждам го като такова, защото съм виждал хора, които искат да променят обществото по един или друг начин, съвсем незабележимо, но накрая не успяват. Щастливият край рядко се случва извън последните десет страници на книгата. Парадът носи много загатвания, много желания за промяна…от чисто правна гледна точка. Ако се позаинтересувате, ще намерите всички параграфи. За мен е важен само един…може би само няколко, всъщност.

Първият – (не помня къде го прочетох, иначе щях да сложа препратка) хомосексуалните хора, бидейки малко общество, така да се каже, да бъдат пазени от законите за дискриминация. Там, където четох нещо в този смисъл, не помня точната формулировка, дори беше даден пример, че ако някой набие цветнокож човек – това е расизъм. Според мен, ако някой гологлав младеж, без брада, но с татуировки, набие хомосексуален човек, то това трябва да бъде гледано като дискриминация. Тук, разбира се, трябва да ме поправите, понеже съм сигурен, че си има правилен термин, но не се сещам в момента.
Вторият – (четох го от същото място, което, уви, не мога да спомена и сложа препратка) хомосексуалните хора трябва да бъдат пазени от специална точка в кодекса на труда, която да забранява на работодателите да ги уволняват.

Да, знам само за един такъв случай, но познанствата ми с хора не са безкрайно много, все пак. Та…взимат го младежа на работа в голяма фирма в София. Позицията му е мениджърска, както той я описва: „Малко шефче“. Разбира се, преди да го вземат на работа, никой не знае, че той е хомосексуален човек. Уви, някой-си негов колега разбира, не помня вече как, че нашият човек си пада по мъже. Понеже Големият брат чува и вижда всичко, шефовете, които са над нашият човек, тутакси разбират за сексуалната му ориентация. Дисциплинарно го уволняват, той пък повдига трудово дело (така ли се казват тези дела, всъщност?), голямата фирма го привиква, уреждат извънсъдебно споразумение, а човекът Х. решава, че с парите може да емигрира. Така и прави. Там, където е сега, на никой не му прави впечатление какъв е. Управител е на магазин за електроника, живее с приятеля си.

Макар и не толкова успешно, но човекът залъга Системата. Прецака я, така да се каже. Не толкова елегантно, както Владимир Висоцки го прави с поне 1/4 от над 800-те си песни, но все пак е победа.

Та, като казах, че се учудих на споменаването на 5-те процента – наистина се учудих. Учудих се, казвам ви, на това, че положението е толкова лошо, че се броят проценти. Трудно ми е да осмисля, че изобщо е възможно някой да брои процентите. Трудно ми е да осмисля, че някой изобщо се интересува от сексуалната ориентация на човека отсреща. Разбира се, когато съм бил тинейджър, което не бе чак толкова отдавна, чудел съм се как може хора от един пол да се целуват и тъй нататък. С времето първо спря да ми прави впечатление, второ – минах Лукавото число 13, което мина с едно нагоре и тъй нататък. Когато станах на 16, не одобрявах много-много хомосексуалните хора, понеже ми се струваше, че е невъзможно да функционират и да бъдат част от обществото. На 17 вече приех, че няма какво да не одобрявам, даже напротив, ама станах на 18, дойдох в София и започнах да се чудя как се интегрират хомосексуалните хора, щото София далеч не е толкова либерален град, колкото изглежда, когато го гледаш от телевизора в Пещера…

В крайна сметка, ето ме тук, на крехката възраст от 21 години, напълно млад, тук-там все още голобрад, чудя се кому е нужно да се занимава с хомосексуалните хора? Разбира се, след случаят, който описах няколко абзаца по-горе, мога да си отговоря, но това ще стане малко по-късно.

За въпросната си възраст, съвсем крехка, съм консервативен човек в много отношения. Най-вече в лично и интимно. Старая се да не натрапвам никому сексуалността си, понеже я усещам като част от едно лично преживяване, което мога да споделя само и единствено с човека до себе си. Разбира се, очаквам и от обществото същото, уви, напълно напразно (обичам го този оксиморон!). Не ми е приятно да гледам как хора извършват на публично място част от онова, което трябва да извършат, в моите представи, на четири очи. Разбира се, сигурно за това има вина Ингмар Бергман, защото той доразви интроверсията ми до неподозирани мащаби. Все пак, нали адът е вътре в мен? Поради тази причина и не се бъркам в отношенията на хората. Не гледам с лошо око на хомосексуалните хора…

Но пък гледам с полупразно око. Предпочитам да гледам така, защото в крайна сметка, те страдат, а пък аз съм толкова мъничък, че не бих могъл да им помогна. Sofia Pride имаше, в моите очи, цел да разчупи малко калъпното мислене. Казвам „имаше“, не защото не се е случило, а защото нямах възможност да бъда там и да го видя.

Хомосексуалните хора страдат от това, че ги гледат на кръв, едва ли не. Защото Y обича Z, ама са от един пол. А обществото ни е религиозно обременено, като тази обремененост, омесена с патриархална мачовщина, предизвиква това, което ме кара да си измисля оправдания, за да не излизам. Sofia Pride още не се е провалил в намеренията си да се опита да промени мнението на социума. Казвам „още“, което е ключовата дума в този абзац. Няма смисъл да се връщам в историята, нито в литературата, за да вадя аргументи оттам. Обществото ни е болно по една или друга причина. Уви, лек за тази болест няма. Ако бях лекар, щях да предпиша ампутация – от главата надолу.

Общество, общество, общество…и пак стигаме до гениалният Стенли Кубрик, който по прекрасен начин навира обществото в…едно място, на което не е бог знае колко светло. Тук, разбира се, трябва да попитам: „“Адът – това са другите!“ правилно съждение ли е?“

Разбира се, няма да задам такъв въпрос. Защото има много нюанси и хиляди мнения по въпроса. Моето, макар и завоалирано зад четирима гениални хора, уви, хетеросексуални, е абсолютно положително. Както е модерно да се казва – мнението ми е „Да, с коментари“. Не виждам смисъл за коментарите, обаче. Каквито и да са те, няма да променят нищо. Резервите са си резерви. Няма да изчезнат, докато не изчезне съмнението. Изчезне ли съмнението, няма да има смисъл да живеем…

Накратко: Обичайте се, без значение дали сте от един пол. Подкрепям Ви.

Съжалявам, ако има правописни и пунктуационни грешки. Прегледах внимателно, но клавиатурата ми е неудобна, защото е различна – още не съм ѝ свикнал. Когато ѝ свикна – всичко ще е наред. Намигване. 😉

П.П. Догодина ще се опитам да отида и най-сетне да снимам Sofia Pride.