Наскоро гледани

Съвсем набързо, колкото да не забравя какво съм гледа.

Salò, or the 120 Days of Sodom (1975) на Пиер Пабло Пасолини, тази всестранно развита личност. Чудих се дълго време дали това е садистичен филм. Прехвърлих моменти от Кубрик, Арабал, Ходоровски (и други „Пан“ чада), обаче не намерих аналог. Спокойно може да приемете този филм като модерен експресионизъм. Доколкото седемдесетте са били благодатни за какъвто и да е експресионизъм. Ако погнусата накара сетивата ви да искат да крещят – значи Пиер Пасолини си е свършил работата. Поправете ме, но мисля, че Salo е един от последните добри представители на „естетика на грозното“. Филмът се доближава най-близо до естетиката на експресионизма, затова и казвам, че е представител на това течение. Не искам да ви разказвам за филма. Изгледайте този откъс, ако сте взели крайно нездравословното решение да се присъедините към бунта на един хомосексуалист.

V for vendetta (2006) на James McTeigue. Съжалявам, че ще разочаровам приятелите и познатите, които вече пет години ме увещават да отделя два часа. Филмът е недоносена и ограбена сбирщина от най-доброто в литературата и историята. Имам предвид, че в този филм са взети най-повърхностните елементи от 1984 (на Джордж Оруел) и са издигнати до основни. Усеща се полъх от Киси и Бредбъри. Обаче полъхът е на гнило. Най-грубо казано: филмът обяснява за непоправимите и незаличими травми, които главният герой (Ви) не може да преодолее. По този случай, взривява статуята на справедливостта. Добре, де. Ако алегориите се отчетат подобаващо, то оценката би скочила с цяла единица. Сетне въвлича своята ментална посестрима в „пъклените планове“ за взривяване на парламента. Единственото, което харесах в този филм – Ви докрай не свали маската, не разкри самоличността си…и умря. Съвсем прекрасен край. Като метафора за Идеята, V for vendetta се старае да бъде сред най-добрите. Дори го препоръчвам, но на хора, които са минали хипи бунтовете, понеже любителите на неаргументирани бунтове не биха разбрали филма.

Dead poets society (1989) на Питър Уир. Този филм отново гледах по препоръка, понеже бил много хубав. Обаче видях, че е само сладък. Тръгна изключително добре. Иде реч за едно от онези затворени общества, в които се допускат само представители на елитарните кръгове. Понеже тъкмо и за елитарните кръгове пиша едно есе, началото на „Общество на мъртвите поети“ предполагах, че ще ми помогне. Първоначално мислех, че ще има нещо общо с Верлен, Бодлер и Вийон. Няма такова нещо. Филмът е сладък, но пълен с немислими преходи и нелогични постъпки на персонажите. Единствената причина, която би ме накарала да препоръчам сериозно този филм, е учителят по литература. Той, бидейки „странен“, се опитва да предаде най-правилно посланието на „манифест за сюрреализма“ и се опитва да пробуди в учениците си поетическото, творческото, което е заложено у всички. Донякъде успява, но в последна сметка се оказва, че според статуквото, той е причината да се самоубие един от учениците – даващ мило и драго за театъра. Не съм сигурен, че в един момент сюжетът не се претрупва. Аз така го усетих. Дойде ми в повече времетраенето. Не съм и сигурен доколко мога да препоръчам филма на хора, които искат да размишляват върху свободата, щото в „общество на мъртвите“ свободата е само контурирана. Но пък е сладък и повече ми хареса от „V for vendetta“.

Advertisements

7 thoughts on “Наскоро гледани

  1. Взимам отношение само към „Обществото на мъртвите поети“. В интерес на истината, очаквах, че ще мотивираш по някакъв начин тезата си, че постъпките на героите са нелогични и че има „немислими преходи“. Защото, ако нещо ти се вижда някакво, от това не следва, че то е такова. Може би филмът съдържа някакви логика и културни кодове, които ти убягват? Не съм сигурна в това, но си нетипично за теб неконкретен.

    • За жалост единствената ми мотивировка се върти около това, че не ме изненада. Имам личен проблем и конфликт със затворените общества и елитарните кръгове. Има вероятност точно това и да е повлияло върху мнението ми за „Общество на мъртвите поети“. За неспособността на чувствителните да се приспособят към обстановката – също съм писал. Много съм мислил и върху този проблем. За „различният“ за момчето, което игра в постановката…няма какво да кажа, наистина. Когато искаш да правиш нещо, обаче го искаш с цялото си сърце, независимо от външните фактори, ти влагаш цялото си същество, за да го правиш. Той просто не успя да се освободи от ограниченията на родителите. Той дори не им се противопостави, а се самоуби. Това ме вбеси, наистина. Може да звучи банално, но Макмърфи отдаде цялото си същество, за да помести каменния блок. Без значение, че надали е третирана по добър начин постъпка. Без значение, че на другите им се стори глупаво, той се опита…и успя да го помръдне. С милиметър, но успя. Докато момчето във филма дори не се опита. Това ме вбеси. След като не се опита, очевидно не го желаеше толкова силно.

      Сетне – ами…да. Това затворено общество, тези бъдещи възпитаници на „брашняната лига“ (добре, че Мина ми поясни този термин), тези млади хора в крайна сметка бяха толкова объркани, че беше ясно, че не могат да вземат самостоятелно решение. Това силно ме разтревожи. Разтревожи ме и това, че тези смели години в техните животи биха станали обект на присмех в момента, в който вземат важните постове. Това е още един от проблемите, които тревожат не само мен. Така се оказва, че пубертетските години се явяват напълно излишни, а от там – фигуративното (и не само) присъствие на затворено общество се явява страшно излишно.

      Обаче, дори да почнеш от обстановката, от географското. То е…ужким някъде в САЩ, обаче е изцяло Британско. Тук се обърках еманационното, което трябва да усетя. Понеже е добре в един филм да се рамкира обстановката. От нея правиш заключение за…бит, нрави, култура и тъй нататък. Неопределеното място на случващото се, не успях да изтълкувам. Чудех се каква е метафората или алегорията…и асоциативно не пасна с предложените багри от лентата.

      Хм. Учителят, както казах, беше най-интересен. За жалост няма такива учители. Ако има, то те не се срещат толкова често. Обаче той се опита да ги накара да се чувстват привидно свободни, повърхностно. Само с, поправи ме, Андерсън (?!) се опита да стигне някаква дълбочинност, да се опита да го освободи дотолкова, че да издаде варварски вик. А „изживей деня“ ме стои някак си твърде „тук и сега“. Обаче и учителят не бе напълно свободен. Не зае позиция, а предпочете да се съгласи с това, което казва (условно) „партията“. Ерго, това е pine bluff (обратна заблуда, мой термин). Не се връзва, разбираш ли? Не може той да учи на свобода, след като сам не е свободен. Тук, ти би могла да го анализираш по-добре откъм философската страна, на мен ми липсват образование, респ. самочувствие да използвам философски термини.

      Възможно е да реагирам така, понеже съм станал твърде циничен и твърде закостенял…дори може да съм се превърнал в част от една прослойка, която не харесвам, но…когато вече имам опит и съм гледал онези, които смятам за наистина добри, всичко друго ми изглежда някак си…през куп за грош. Ако бях поставен пред избора да заменя и трите филма само за един на Ингмар Бергман – нямаше да се замисля. Мисълта ми е, че когато си намерил най-доброто – онова, което ти дава всичко, от което имаш нужда в определеното направление, другото ти се струва маловажно. Както ми се струва маловажен „Коса“ например. Дори „Пълно бойно снаряжение“ – дело на повече от любим режисьор.

      „Общество на мъртвите поети“ не се оказа моят филм. Не съжалявам, че го гледах. Обаче повече ме разтовари, отколкото ме натовари.

  2. Ако ми е позволена една поправка, казва се „хомосексуален“, не „хомосексуалист“ – по аналогия с „хетеросексуален“.

    • Да, да. Съгласен съм. Взимам си бележка, но няма да редактирам публикацията. Обаче със сексуалната ориентация на режисьора само придавам окраски към бунта, който изразява, щото той е насочен и срещу сексуалното.

  3. Прочети комикса по който е правен филмът – V for Vendetta на Alan Moore. Великанска творба е 🙂 Малко тегав на моменти (не колкото Watchmen), но определено великански.

    • Уви, така и не привикнах към комиксите. Като много малко дете – харесвах комиксите с Мики Маус. А сега, за жалост, малко е късно тепърва да навлизам в този пространен жанр. 🙂

  4. Значи. Първо, преподавателят във филма си има реален прототип. Сега не успях да му намеря името, но обещавам да го направя – навремето бях чела дори за книги, които въпросният истински преподавател е писал. И филмът се базира на ученическия опит на сценариста (дали е имало точно такива случки, е друга тема).

    Защо ситуацията ти изглежда британска? Защото това е Америка от 50-те, преди всякаква „сексуална революция“ и т.н. В този период класовото разделение там е много ярко изразено, барабар с „добропорядъчната посредственост“, за която пише социологът Питър Бъргър. Тогавашното американско общество е в известен смисъл обърнат образ на съветското – един вид, ние ще покажем на света, че сме най-великите, нашите ценности са най-хубавите, капитализмът е най-правилният. И цялото това „най“ буквално премазва всичко, което е различно. Интелектуалци са отивали в затвора само защото са имали леви възгледи. Да, това е и времето на битниците, но битниците са отвъд системата, която е приемала дори Елвис за скандален.

    Да очакваш от учениците в този филм да проявят свобода е като да очакваш от учениците в „Стената“ да не влязат в месомелачката. За мен основният проблем с интерпретацията ти е, че ти очакваш да се съгласиш с героите, да се идентифицираш с тях. А те са показани като жертви на системата. Опитай се да си представиш как са възпитавани тези хора. И каква самостоятелност имат учениците, вкл. финансова, че да могат да си позволят да следват мечтите си. Ти си представяш свободата като абсолютна свобода, докато филмът показва как хора се опитват да бъдат свободни в среда, в която и те са възпитани със сума ти ограничения, и средата по всякакъв начин ги ограничава и пречупва. В този смисъл, не си циничен и закостенял, а напротив – смяташ, че е възможно човек във всякаква среда да остава верен на себе си.

    Може би приемам този филм твърде автобиографично поради личния си преподавателски опит. Знам как съм била пречупвана аз и как са били пречупвани студенти. И ако си мислиш, че не съм правила компромиси, от които и до днес да ме е срам, се лъжеш.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s