Шепот и викове

Здравейте.

Ще наруша обещанието, което дадох. Това няма да е есе. В никакъв случай.

Имаме си във входа един от онези хора, което обществото нарича просто „луди“ и ги подминава като несъществуващи. Тъй като психологията тутакси ще ги обвини за шизофреници, първо ще въведа малко пояснения около това какви са тези хора според мен. Не е задължително да сте съгласни.

„Лудите“ са хора, не по-различни от нас. Всъщност, излъгах. По-различни са от всички нас. Напук на всички, които се опитват да смачкат различните, първо ще обясня какво влагам под „различни“. Те, както ги наричат – шизофрениците, са хора, които виждат. Това, което виждат ги плаши. Този уплах, както го наричам, се отключва при обстоятелства, в които чувствителността им бива силно потъпкана. Тези хора виждат света такъв, какъвто сигурно е. Обаче Вие, имам предвид онези, които ще отсвирят тези хора, ги подминавате, както подминавате вътрешните си страхове, които Ви влекат надолу, надолу. Пишете на пощенските им кутии „на лудия пощата“, наричате ги „откачени“; „малоумници“; „кретени“; „психари“ и тъй нататък, без да мине мисъл през главата ви, че може да сте на тяхно място. Всъщност, надали изобщо някаква мисъл минава през главите ви.

Надявам се да не бъда разбран погрешно. Хората, които не отритват „лудите“ ще ме разберат безпогрешно.

Уважаемо общество, имам новина за теб. Онези, които отбягвате като крастави, са лично ваш продукт. Продукт са на вашето неразбиране, вашето безхаберие, вашата слепота, вашата тъпота и вашата самовлюбеност. Веднага ще поясня. Вие ги превръщате в белите гарги, които всеки цели с камъчета. Обаче вашите камъчета не нараняват външно, понеже са бодливи. Бодилите на камъчетата ви се забиват право в чувствителното светоусещане на „лудите“. Сега ще ви обясня и защо го правите.

Правите го, понеже сте лоши хора. Когато видите такъв човек, вие прегръщате егото си, милвате го и нежно му прошепвате „далеч от нас да е“. Е, честито – то е далеч от вас. Обаче вие го отдалечавате и от институциите, които са длъжни, поне според мен, да се грижат за тези хора. Това не е „неможене“. Вие просто не искате да разберете какво им е на тези хора. Това е безхаберие. Вашето неразбирателство и безхаберие говори само и единствено за вашата слепота. Слепи сте, за да видите, че вие и тези хора дишат един и същ въздух. Вие се събуждате, както те се събуждат, дишате, както те дишат…мечтаете, както те мечтаят…

Обаче техните и вашите мечти се различават коренно. Докато вие мечтаете вие и децата ви никога да не приличат на тях, мечтаете да работите хубава работа, която да ви даде възможност да съберете пари, с които един ден да купите Божията прошка. Те, както ги наричате – „лудите“, мечтаят за разбирателство, за приятели, за мир, за прошка, ако щете за Бог.

Ти, общество мое, обичано, не си достатъчно добре запознато с проблемите на тези хора. Ти, драго ми общество, си запознато само със следствието…отчасти, щото си сляпо.

Ти, общество, което болезнено обичам, сочиш с пръст тези хора, които си седят съвсем кротко. Te, общество тъй прекрасно, не искат да са различни. Бог ги е наказал да бъдат различни. Обаче не различни по този начин, който ти само си решило. Общество мое, братя мои, вие създавате неправилни образи на тези хора. Пазите децата си от бурканите, които хвърлят тези „психари“. Обаче давате ли си сметка, че в тези буркани са скрити парченца от вашата злоба? Знаете ли, че не те, омразните ви луди, а вие сами замеряте децата си и ги излагате на опасност. Да, точно така. С всяка една обида, с всяка една лоша дума, с всеки един вдигнат показалец. Вие сте виновни, идиоти такива.

Даваш ли си сметка, общество мое, че си толкова просто, че дори не знаеш, че се възхищаваш на хора, които са точно като онези, на които се присмиваш? Знаеш ли, че срещу Салвадор Дали нееднократно във Франция са подавани жалби и е бил на косъм от влизане в лудницата? Знаеш ли, преуважаемо и преобичано, квазиинтелигентно общество мое, че в литературата най-блестящите образи са точно като тези, които ти оплюваш и се молиш да не си като тях? Знаеш ли, че дон Кихот също може да бъде наречен „луд“, понеже не е никак по-различен от онзи, когото миналата седмица видя по новините и изпсува звучно? А? А, знаеш ли, мило общество, че в същото време безумно много обожаваш образът на доктор Хаус именно заради тази негова прилика с онези, които подминаваш?

Не, не знаеш, мое общество. Няма и да разбереш.

И сега ще ти кажа защо, общество мое. Тези, както им викаш „малоумници“ ще стават все повече и повече. Щото, прекрасно общество мое, си станало толкова брутално, вулгарно, цинично, извратено, грубо и т.н., че погазваш личната свобода на онези, които изолираш…така успешно. Четеш, мило общество, обаче отгоре-отгоре. Не между редовете. И си така любопитно, така те гложди да знаеш какво има в домовете на онези, на отритнатите, че плюеш на това, което е в душите им. Ти, общество гнусно, не даваш шанс на чувствителните хора. Убиваш чувствителността им, изяждаш я. Разяждаш я.

Затова, общество омайно, толкова за теб. Почети малко книжки, преди да окачествяваш, обидиш или посочиш с пръст някого.

Сега, обръщам се към всички, които разбират какво имам предвид. Към онези, които топло приветствам. Онези, с неохладнелите сърца.

Входът ни си има такъв екземпляр, който обществото отритва. Днес цял ден хвърля буркани по хората. На пощенската му кутия пише „на лудия пощата“. Обществото в блока е решило да преувеличава всеки факт свързан с нашия герой. Казвам герой, защото до момента успява да се стърпи да не освободи обществото от себе си.

Миналата година нашият герой хвърли буркан с компот и удари момиченце в главата. Днес се опита да удари много хора. Единственото, което героят ни иска, е малко тишина. Малко спокойствие.

Неспособен е да се справи с чудовищата, които бродят свободно наляво-надясно. Онези чудовища, които преекспонират образа му.

Та, приятели, питам Ви към кого да се обърна. Пука ми за този човек, пука ми и за нещата, които може да направи. Днес без малко да скочи от терасата.

Той има нужда от специални грижи. Обществото отказва да го приеме. Сигурен съм, че има институции, които са длъжни да му обърнат внимание. Човек в неговото състояние не е способен да се грижи за себе си, обаче може да направи беля…не само на себе си.

Знам как действат институциите. Знам с какво тъпчат такива хора. Но, разберете, той иска само малко спокойствие и тишина. И да се храни. И да е с чисти дрехи. Сигурен съм, че не иска да причини никому зло.

Помогнете ми. Кажете на кого да напиша писмо? Социални грижи?

Възможно ли е някой да му обърне лично внимание? Няма ли социални работници и аналитици (или психиатри), които работят заради тази част – отритнатите, а не заради публикациите и по-високите си научни титли?

Хайде, вярвам, че все някъде има човек, на когото му пука!

Хайде, ако сте по-възрастни от мен, нека си спомнят симпатичните лудости на дон Кихот, Хамлет, цялата лудост в творбите на Николай Гогол, Пушкин, Булгаков, Лем, Тарковски, Бергман, Кубрик, Мурнау, Броуинг и тъй нататък…и тъй нататък.

Advertisements

3 thoughts on “Шепот и викове

  1. Нали знаеш че при този тип случай голям проблем представлява здравното осигуряване и съответно зашеметяващите клинични пътеки. Ако искаш да направиш нещо по въпроса, мисля че е нужно да се запознаеш с въпросния статут на човека. Мога да ти препоръчам „Св. Ана“, но при тях тези неща са регламентирани тъкмо по горния ред. Разрових се и видях, че има проект, финансиран от ЕС в района на Слатина. Там честно казано не знам как стоят нещата със заплащането, а и в сайта не са мн ясни по този въпрос, но ми звучи по-вероятно това да е решението. На началната страница имат и телефон за информация, тъй че поне след като им разясниш ситуацията, вероятно ще ти кажат с точност какво може да се предприеме. http://www.mh-community.org//?page_id=1 това е сайтът. Нз доколко ще ти е полезна тази информация, но във всеки случай ще ми е интересно да ми кажеш как са се развили нещата.

  2. Интересно е. Винаги е било интересно кой е моментът, в който човек губи малкото му останало парченце бистър разум и потъва в безвремието на собствения си свят. Най- вероятно до голяма степен за това е виновно обществото. Има хора, има и хора. Едните никак не ги е грижа какво правят и никак не им пука какво са направили. Обществото харесва това, въпреки че призовава за отговорност. Примери и доказателства навсякъде околко нас. Няма нужда да ставам многослов/жна. Другите, обаче, ги е грижа какво правят, грижа ги е какво са направили и какво им правят. Всяко едно дребно нещичко е способно да ги нарани, дори да ги срине. Обществото тях не ги харесва никак. Обществото ги сочи с пръст, нарича ги истерици, шизофреници, ненормалници, наркомани и прочее. Приказки се леят, мисловния процес все повече и повече се запира и така… Дотук, нищо ново.

    Баща ми обича да казва, че човека е като струна. Опъваш я, опъваш я, опъваш я… никога не знаеш колко малко още можеш да я опънеш, докато вече не се е скъсала. Лично за мен това може би най- много се доближава до истината.

    Краси, съжалявам, че ще ти го кажа, наистина. Радвам се, че се опитваш да направиш нещо, това наистина е прекрасно, прекрасно е, че изобщо ти е направило впечатление. Едва ли обаче нещо изобщо може да бъде направено. За него. Защото същото това общество, което бяга и се крие, кръсти се, лицемерничи и пали свещи по църквите да не го сполети ужасията, която е сполетяла комшията, отново ще си измие ръцете от „Лудия“. В тоя смисъл с леко отклонение- и Бог ще си ги измие. Само че той със свободната воля.

    Представи си нашето прекрасно постсоциалистическо общество, което е толкова навряло собствената си глава в едно особено място, където слънце не огрява, че не иска дори да запази себе си.

    В заключение- да, разбира се, че ще харесваме Хаус, разбира се, че ще харесваме Бергман, Тарковски и останалите, които си изредил. Как да ти кажа, авторитетът си е авторитет. Като един авторитет ти каже, че черната точка върху бялото платно всъщност не е точка, а е запетая, ти повтаряш като папагал. Като нямаш мисъл в главата си, какво да правиш друго? Онези, които мислят, харесват по други причини. Отделно е това, че има лудост и лудост.

    Точно така, както има хора… и Хора.

  3. Какво става, по дяволите? Преди две седмици мой комшия скочи наистина. Човека си беше с бистър ум. И нищо му нямаше. Просто това същото общество го отчая. Това същото общество което не му отреди полагащото се лечение. Това същото общество, което прие човека като един „пътник“. Пътник с рак на белия дроб, на който му оставаха няколко месеца живот.

    Ха, и защо да му помагат след като вече е „пътник“? А и от този „пътник“ погребалните власти ще спечелят някой лев. Обществото ни е със смешни морални ценности. Даже хич ги няма.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s