Художникът, който нарисува вятъра

Ателието му беше светло. Лампите бяха светнати. Изкуствената светлина изгаряше уморените му очи.
На статива стоеше платно, очертано с твърд молив. Беше направил скица на нещо, което не
бе ясно дали някога щеше да стане картина. Върху изцапаната му палитра бяха хвърлени две четки.
Космите им бяха от опашката на кон. Само с такива рисуваше. Едната беше изцапана в червена масле-
на боя. Другата беше чиста, но върхът й явно е бил потопен във вода, защото беше мокра. Канеше се
да я намърси с черна боя. Старата лампа, виснала над статива, леко в страни, придаваше интересен
отенък на щрихованата бъдеща картина. Той обичаше да си играе със сенките. Това личеше на всяка
от картините му. На хората това не им харесваше, защото голяма част от тях стояха небрежно облегна-
ти на стената в ъгъла на ателието. Горните им краища, не бяха сложени в рамка и прахта беше зацапала
двете най-близко до стената. Те стояха там от години. На едната бе нарисувал разпъването на Бог на кръста.
Богът нямаше лице. Имаше само тяло и глава. Закованите му крайници не бяха разранили китките. Богът му
имаше и дрехи — не беше гол. Бялата му роба по-скоро го извисяваше спрямо другите престъпници, също разпънати на кръст. До него. Но по-ниско.

***

На открехнатата врата се почука. Нежно.

– Влез. – покани художникът, леко озадачен. – Влез.

Вратата се отвори, а през прага, с плахи стъпки, почти на пръсти влезе младо момиче. Не много високо.
Дългата й черна коса рязко контрастираше с бялата й дреха. Момичето беше младо. Тепърва щеше да се
впусне в борбата с живота. Лицето й беше също бяло. Без грим. Сините й очи изпъкваха и бяха почти в
разрез с бялата кожа на лицето й. Червените, напукани устни бяха ярки, колкото беше ярка и руменината
по бузите й. Навън беше студено. Лицето на момичето беше тъжно.
Художникът стана на крака. Възпитан човек, който в други страни биха нарекли джентълмен. Но не и тук.
Момичето пристъпи към него и протегна малката си ръка.

– Здравейте. Казвам се Лейла. Приятно ми е.

Малката, нежна ръчичка се изгуби в голямата, силна и груба ръка на мъжът.

– Здравейте. Аз съм Художникът. — каза той и на лицето му грейна чистата усмивка, която в последните години
почти не се показваше. – Късно е, но мога да Ви предложа само кафе. Варено и горчиво. Нямам друго.
– Благодаря Ви, но не пи…
– Хайде да си говорим на ТИ — каза художника. — Тук влизат само приятели. С приятели, поне така са ме учили,
е хубаво да се говори на ТИ. Ако нямате нищо против, разбира се. – усмихна се.
– Нямам. — изчерви се Лейла, а за секунда устните й се изкривиха така, че някой можеше да си помисли, че се усмихва. –
Всъщност, нямам нищо против да изпия едно кафе. Нека е късно.

Мъжът отиде до малкото столче, на което бе сложена малка газова бутилка с котлон. Върху котлона, в старо жълтеникаво
джезве бълбукаше кафето. От джезвето изскачаше пара, която се удряше в тавана и се разбиваше на много малки частици, които
разнасяха аромата на кафето из цялото ателие.

– Седни на това столче. — покани я художника. — Само то е чисто.

Когато седна на столчето, Лейла погледна към лампата. Можеше да види как през лъчите изкуствена, вредна светлина,
парата има жълтеникав цвят. В стената зад статива се виждаха игрите на сенките, които светлината изкусно създаваше.

– Хубаво е тук. — промълви Лейла.
– Ааа’ми. Хубаво то. Като във всяко мръсно ателие. Не повече. — художника я гледаше право в очите, сякаш беше хипнотизиран. –
Знай от мен, че всяко ателие е като хорските души – мръсно и изцапано.
– Да, де…обаче сънувах сън, в малко момиче, че най-важни са художниците. — Лейла пое дълбоко въздух. — Защото те живеят в болници.
Всеки живее на своя си етаж. През деня художниците рисуват чудовищата от болницата. А през нощта ги сънуват. Така всеки художник рисува
своите чудовища. Но хората не ги виждат в картините. Не ги виждат…
– С чудновати деца се срещаш. — отвърна художника и се обърна.

Двамата си помълчаха известно време.

– Аз имам теория. — сподели Лейла. — Художниците не държат случайно ателиетата си разхвърляни и мръсни. Знаеш ли защо?
– Защо? — с любопитна усмивка попита художника.
– Защото художниците можете да нарисувате всичко. Движението, слънчогледите, хората, мръсотията, полета на птиците…
– И? — нетактично я прекъсна отново с явен въпрос от един звук.
– Защото ясно пазите душите си чисти. Не искате да опетните тях, за това цапате ателиетата и картините. Не искате да
губите връзката човек-човек.
– Много си находчива. — художника явно се опитваше да избегне точно този разговор. — Всъщност, как се казваш, младо момиче?
– Лейла. — отново стана и подаде малката си ръка.
– Хубаво име. Харесва ми.

Художника стана и отиде до котлончето. С едната ръка хвана джезвето, а с другата посегна към пластмасовите чаши. Наля.
От горещината на кафето, пластмасовите чашки се огънаха и сгърчиха. От топлината художника направи болезнена гримаса.

***

– Та… — започна художника. — в писмото си казваш, че искаш да видиш как някой твори нещо, защото ти липсва. Кое ти липсва, Лейла?
– Липсват ми думите. Вече ги няма. Отнеха ми ги. Отнеха единственото нещо, което не подозирах, че могат да ми отнемат. Всичк..
– Не са ти отнели нищо, Лейла. — нетактично, отново я прекъсна той. — Не могат да ти отнемат нещо, което притежаваш.
– Сигурно не съм го притежавала.
– Не. Притежавала си го, още го притежаваш, сигурно ще го притежаваш и цял живот.
– Как го притежавам, като не го умея? — попита леко смутено тя.
– Ти казваш, че не го притежаваш. Знаеш ли, мисля…ти си първият човек, който болезнено правилно предполага и обяснява, на самият мен,
за цялата разхвърляност, разпиляност и нацапаност… — думата му избяга и за няколко секунди спря. — ателието ми.

Двамата отпиха от кафето. Той стана и отиде до прозореца, който беше запотен, заради топлината от варенето на кафе.
Прокара пръста си по повърхността на стъклото. В права линия. От двете страни нарисува кръгчета. Едните бяха по-големи, другите
по-малки. Остана с гръб към Лейла. След минута се обърна рязко и я попита дали знае какво е нарисувал:

– Знаеш ли какво нарисувах на стъклото?
– Не. Не мога и да предположа.
– Нарисувах малки и големи кръгчета.
– Какво са тези кръгчета.
– Ами, виждаш ли — посочи с пръст близката половина от стъклото — тези, малките кръгчета…това са хората, които не искат
да блестят.
– А големите?
– Това са хората, които блестят. Знаеш ли защо са празни?
– Защо? — любопитството се засилваше с всяка дума.
– Големите, както и малките са хора, както казах. Големите кръгчета са голяма работа, а малките кръгчета — малка работа. Големи-
те кръгчета са обикновените хора, които твърдят, че света е в техните крака. Те са много празни. Малките кръгчета сме ние –
всички, които се съмняваме в себе си, подлагаме на съмнение Бог, гледаме недоверчиво творбите си… — отново замлъкна за малко. –
ние не се различаваме по друго от големите кръгчета, освен по празнината. Нашата празнина е по-малка, защото имаме нещо, което
ни прави щастливи и ни спуска в своите си пещери, които не са достъпни за големите кръгчета.
– А какво е чертата? — попита Лейла, вече малко смутена, но по-ентусиазирана.
– Хубав въпрос. — усмихна се художника. — Това е стената.
– Как стената разделя големите и малките кръгчета?
– Стената, скъпа Лейла, всъщност е буфера, който разделя нашите и техните светове.
– Ако стената разделя нашите от техните светове, то Бог какво разделя?
– Бог не разделя. Той създава. Сигурно той е създал тази стена.
– За хубаво ли?
– За хубаво. Не е правилно нашите и техните кръгчета да се месят. Такъв е баланса. За това ние сме щастливи, за това и те са
щастливи.
– Да, но това ни прави единаци, както прави и тях единаци.
– Права си. — усмихна се той.

Взе един мек молив и лист, формат А4. Нарисува знакът за безкрайност (полегнала осмица).

– А знаеш ли какво е това? — попита художника.
Лейла се доближи до него, впери поглед в листа и веднага предположи:
– Това е безкрайност. Всичко ли е безкрайно?
– Не, Лейла. Това не е безкрайност — леко гордо отвърна той. — Това са просто два кръга, които са вплетени един в друг.
Просто два малки кръга.
– Между творецът и неговите творби ли?
– Не. Просто между двама творци.

Те дълго разговаряха за кръговете. Дълго, дълго, дълго…

– Време е да си ходиш. Не мисля, че мога да ти покажа как живее един творец. Не може един творец да покаже на друг творец как живее.
Преди да си отидеш, моля те да вземеш нещо малко от мен.

Художникът отиде до стената, на която бяха облегнати и наредени отдавна некупуваните му картини. Хвана най-крайната. Внимателно
я издърпа, за да не надраска лицевата й страна, защото маслените бои бяха засъхнали и станали лесно повредими. Избърса със суха кърпичка
външните страни, защото не искаше да подари най-прашната картина на най-приятния човек, когото бе срещал. Сложи картината в голям
плосък кашон.

– Няма рамки. Нямам пари за рамки. Моля те, не казвай нищо. Просто отвори кашона, когато си тръгнеш.
– Но…моля те, аз нямам какво да ти подаря.
– Има, има…не бой се. — хвана я той за рамото и стисна леко. — Вярвай ми. Когато се прибереш ще ти се прииска да ми напишеш нещо.
– Но…аз не искам да пиша. — възпротиви се Лейла.
– Ще видим. Моля те, тръгвай, че е късно.

***

Тя се прибра. Почти беше изгрев слънце. Дълго време седя срещу кашона и се двоумеше дали да го отвори. Накрая се престраши.
Сложи кашона на масата и внимателно сложи картината на близкия диван. Отдръпна се на метър от нея, сложи ръка на брадичката си, като
с другата се подпираше за стола и загледа.

На картината бяха нарисувани слънчогледови поля. Просто слънчогледови поля. Всеки слънчоглед гледаше, почти като жив, ведро към
слънцето. Сякаш всеки слънчоглед ритмично се полюшкваше в танц, неизвестен на хората. Небето беше облачно. Слънчогледите бяха живи.

Тя дълго седя пред картината. Не искаше да обели дума. Просто не искаше. Не искаше да нарушава хармонията и да откъсва поглед
от композицията, в която имаше истина, живот, време, вятър, ритъм…и тишина. Искаше просто да стои и да гледа невъобразимо здравата
връзка между кръгчето на художника и неговата любов – творбата. Връзката между творец и творение не можеше да бъде прекъсната. Тук, навън…
където и да било. Всичко беше красиво. Времето спря в момента, в който тя се вгледа в слънчогледите, нежно погалени от вятъра.
Разплака се. Но устните й се обърнаха на месечина нагоре. Това беше усмивката й. Усмивката, която никой не можеше да отнеме,
защото беше истинска. Толкова истинска, колкото и усмивката на художника, който нарисува вятъра.

***

Тя седна на стола с гръб към картината. Не спираше да плаче. Взе бял лист хартия, сгъна го и го пъхна в плик. Плик без пощенска марка.

На лицето на плика написа:

“За празните места в душата на онзи художник, който нарисува вятъра”

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s