Черният лебед (2010)

Черният лебед е една невероятно красива шизофрения, която развихря въображението и разбива на пух и прах днешното, толкова фалшиво и забързано време.

Трудно бих могъл да опиша филма. Геновева Димитрова го прави по-добре.

В известен смисъл, трудно преглътнах предубеждението, че филм, който е правен наскоро ще задоволи изцяло всичко, от което имам нужда в киното. Някак прекалено много свикнах с дълбочината на филмите на Андрей Тарковски, Ингмар Бергман, Стенли Кубрик и тъй нататък. Не успявам да понеса плоскотата на филмите, които Холивуд бълва като развален конвейр, само и само касите и банковите сметки да са прилично пълни. Почти се бях примирил с невероятно динамичните и блудкави сюжети, които са нещо като тенденция, която оттук нататък ще определя движението на киното.

„Черният лебед“ е болезнен писък, който обругава съвременното общество, което дотолкова се е покварило, че приема ежедневното, рутинното като свръх-красиво. Филмът обругава „изтрещялото“, психясало общество, в което живеем. Също така поставя проблемите за мъртвородените тълкувания на понятията „добро“-„зло“; „правилно“-„неправилно“. Режисьорът (също така автор на „Pi“) изригва и залива с огън и жупел модерното, като показва неговата празнота.

Съжалявам за невъзможността да напиша нещо смислено и логически свързано. Това е ефект от филма.

Дарен Аронофски поставя балерината Нина (Натали Портман) точно в дъното на планината, която трябва да изкачи, за да достигне чистото съвършенство. В този смисъл, тук, в „Черният лебед“, наяве излиза едно жестоко сравнение, което касае всички същества, които имат някаква амбиция.

Още в самото начало на лентата се виждат неистовите усилия и труд, които полага балерината, за да „пробие“. Като най-интересното в цялата композиция на усилията, е майката. Майката, по чийто похлупак израства балерината. Редно е да се каже доста за майката, тъй като във филма има един специфичен Фройдиски отенък, който е много важен за изграждането на образа на Нина.

Майката, бивша балерина, невероятно взискателна, държи с каишка и намордник дъщеря си, чрез която изживява своето неизживяно – изживява кариерата, бляскавата кариера, до която сама не е достигнала. Тук Арофонски улавя един момент, много типичен, много натрупан, много истински и много жив. Майката е и символ, не го забравяйте.

Нина е на 28 години и вече трябва да започне да се изкачва по стълбицата. Това би трябвало да стане, когато получи нова, по-сериозна роля. Балетния сезон ще бъде открит от „Лебедово езеро“, като режисурата ще бъде различна и нова. Винсент Касел (познат ни от „братството на вълците) се превъплащава в ролята на Томас – режисьорът, който също трябва да израсне в очите на критиката. Неговата режисура е сериозна – само една балерина ще играе черния и белия лебед.

Томас вижда в Нина чистотата, детската невинност, която е резонна, с оглед живеенето под похлупак, обаче иска от нея да изиграе и черния лебед. Мотивът за черното и бялото, смятам, е пределно ясен. Нина от своя страна излъчва едно ефирно спокойствие, естетическа възпитаност, нежност, финес, грация и тъй нататък. Тя не е готова да поеме „черната“ роля, тъй като тя ѝ е непозната. Тук отново Фройд има пряко включване, тъй като Нина няма баща. Майка ѝ е забременяла от режисьор на младини и кариерата ѝ е рухнала. Така Нина излиза пред първият си досег с непознатото ѝ – мъжката фигура. Тя търси неговото одобрение, не само заради амбициозната си майка, която е фанатизирана в кариерата на отрочето си. Търси одобрението, вниманието, нежността и грубостта на Томас. Типичен Фройд портрет. От своя страна, на пръв поглед Томас не търси нищо по-специално – иска да запише още една „бройка“ за леглото си. Така биха схванали повечето хора действията му.

Той прелъстява Нина, обаче не в онзи Холивудски смисъл – сексуално прелъстяване. Прелъстява я, за да я пречупи, да я накара сама да избяга изпод похлупачето, под което расне и до момента. Прелъстява я и заради ролята на черния лебед. Цялата игра на прелъстяване показва какъв шок изживяват всички чисти хора. Прелъстяването тук е само една много широка метафора. Нищо повече. Няма секс сцени, които да бутат рейтинга нагоре и да се опитват да доведат повече хора в кино салоните.

Както и да е…Нина все не успява. В същото време в балетната трупа идва нейният антипод – разкрепостената Лили (Мила Кунис). Лили показва онази част от обществото, която някак си преобладава – недодяланата, подмолно амбициозната, аморалната и прочее.

Оттук следва един параноиден вихър, който отнася съзнанието на Нина. Похватите, които е използвал Арофонски, смея да твърдя са висш пилотаж във филмовото изкуство. Шизофренията, която изтворява е по-добра и от тази на „Портокал с часовников механизъм“ и е една идея по-близо до Бергмановата.

Изпод кожата на Нина иска да пробие черният лебед. Онази, тъмната, гадна страна, която умело винаги трябва да бъде прикривана, потискана.

Дните се нижат, въжето на майчината гилотина все повече изтънява. Във водовъртежа между реално и нереално, добро и зло, съзнание и несъзнавано, съзнание и подсъзнание, Нина изчезва. Крехкото и фино момиче в крайна сметка се превръща в един истински черен лебед, със съвсем истински черни пера.

И…съвсем резонно, напълно в контекста на „Лебедово езеро“, Нина умира. Черният лебед в нея забива парче от огледало в тялото на белия.

Последните думи на Нина са: „Аз бях съвършена.“

Завеса.

––

Трябва да споделя, че е невероятно емоционално изтезание да гледате „Черният лебед“. В най-добър смисъл, разбира се. За да гледате този филм, Вие трябва да сте готови да изправите съзнанието и емоциите си пред тежките удари на Арофонски. Ще трябва да се завъртите на въртележката на духовното и морално изтезание. Ще трябва да сте готови в идните нощи да размишлявате върху един единствен въпрос: „Какво бих дал, за да съм съвършен/а?“.

Гледайте този филм!

Advertisements