Черен чай, без лимон.

Иронията се събра със Съдбата, за да отидат дойдат на гости при мен. Както винаги, в хладилника ми нямаше нищо за пиене. Двете пият много. Адски много.
Беше ми останала само една табакера, поради което дори с цигари не ги почерпих. Иронията, както винаги, застана срещу мен, точно срещу лицето ми, крак връз крак, така че да се вижда какво има под късата ѝ пола. Съдбата пък застана на стола вдясно от мен, вляво от Иронията. Съдбата пък винаги ходи със зимни дрехи, независимо, че температурата е около 232 градуса. Все още аз и Иронията не знаем откъде се е взел този мазохизъм у Съдбата.

– Да предложа кафе? – попитах като беден домакин, прикрито гузно. – Останало е като за една кубинка.
– Ние кафе не пием. – отвърна Иронията. – Пазим се чисти, за да може един ден да получим ангелски крилца.
– Да бе, да. – отвърнах. – Кафе не пиете, а миналата седмица изпихте целият коняк, който имах в запас. Пък и цигари пукате като невидели. Все едно сте фабрики от двадесетте на двадесети.
– Виж, това е друга работа. – гузно наведе глава глава Съдбата, навирайки носът си под кожуха от умрели гълъби. – Едното няма нищо общо с другото.
– Добре, де. – опитах се да отклоня темата. – Намира ми се малко чай. Да предложа поне него?
– Виж, чай може. – нахакано отвърна Иронията. – Какъв имаш?
– Черен. Може и малко лимон накрая.

След като се съгласихме, че ще пием черен чай с лимон, сложих свирещия бял чайник, изпотрошен от многократните изпускания на пода, който и без това трябваше да почистя, най-сетне седнах. Отново срещу Иронията. Къдравата ѝ коса и затворените ѝ очи ненавиждах малко повече, отколкото брадавицата с четири косъма на Съдбата. Това не променяше ситуацията, в която за пореден път седя срещу иронията, която все по-настоятелно иска да си свали полага, а отстрани Съдбата се загръща все повече и повече. Очите на Съдбата бяха различни. Черни, но все пак различни. Едното око беше по-бяло от другото. Трудно се виждаше от черната шапка с козирка, но пък нали бяхме отдавнашни приятели, та знаех.

Иронията ми разправи последната си интересна история, как преди няколко вечери била на по коняк с някакъв младеж, който после минал през леглото ѝ, а на сутринта, докато отивал към магазина за цигари, блъснала го била кола…която пък нямала номера. Май и шофьор нямало, не слушах внимателно. Ние с Иронията си имаме една много нежна приятелска връзка – тя ми говори каква велика мацка е, как убива всички, до които се докосне, а пък аз не я слушам. Същата е връзката ми и с Омразата и Веселието. Виж, обаче приятелството ни със Съдбата е далеч по-интересно и по-сложно. По принцип тя ми дава съвети какво да правя, за да не бъда блъснат от нещо тежко, аз пък не я слушам. В резултат на което пък успявам да преживея годините далеч не скучно.

– Кажи сега, душа, какво те мъчи? – прониза ме изведнъж Иронията. Мен и мислите ми. Отново.
– А, какво да ме мъчи. – отговорих като грозна ученичка. – Нали знаеш, все същите неща. Нищо, с което да можеш да ми помогнеш.
– Защо, бе? – вече съвсем настоятелно, граничещо с нахалност ми говореше тя. – Аз помагам на всички. Не помниш ли, че и на теб помогнах веднъж.
– За онова съм ти се отплатил над десет пъти, не го споменавай.
– В-в-в-иж… – започна да заеква Съдбата. – А-ако ня-някой може д-д-д-а ти по-по-помогне, то-то-то-това е т-т-т-я.
– Защо си уплашена? – най-безцеремонно прекъснах Съдбата. Винаги започваше да заеква като заек пред дулото на пушка, когато беше уплашена.
– Н-н-н-е, аз не съм-м-м упла-а-ашена, с-с-с-амо-о-о…
– О, я се скрий зад дрехите. – заголи още повече бедро Иронията. – За какво ли те влача постоянно с мен…
– Имаш ново бельо. – заковах нахалната Ирония директно за крилцата. – Откога носиш бельо, всъщност?
– Ах, ти… – отметна къдравата си коса назад с такава екзотика, че нормалните хора биха се вгледали в гърдите ѝ, без да забележат липсата на очи. – Много си ми наблюдателен. Май погледът ти съвсем не е насочен право в очите, а?
– Ах… – изсъсках. – Все същата шафрантия си.

Станах да взема чаши, защото знаех, че в крайна сметка, все са необходими, а и винаги сексуалните намеци на Иронията ме изваждаха от кожата.

Докато се протягах към високите рафтове на празните шкафове, някак се замислих за Съдбата. Трудно ми беше да кажа, че съм безучастен към случващото ѝ се, обаче пък май Онази ме беше направила твърде коравосърдечен, че да изпитвам съчувствие и жал. Не, не ме беше жал. Когато сложих похлупака на чашите (не знам кой е измислил запарването, сигурно не е открил нищо повече, но е гениален) се замислих колко е интересен този комплект японски чаши. Представляват прекрасно изрисуван модел на къща, макар овална, а цялостта им веднага се вижда с просто око от похлупачетата-керемиди. Все се опитвах да се сетя на кое пиянско напиване Бог ми ги подари, но с всеки изминал запой споменът ми избледняваше.

Замислих се и за друго. Всеки път когато идваха Съдбата и Иронията, все идваха заедно. А заедно не са ми интересни. Иронията във всеки момент можеше да ме прибута в леглото, после да ме убие, но пък Съдбата не ѝ позволяваше. От друга страна Съдбата пък ми беше интересна, защото не можеше да лъже, а пък знае много, но все Иронията ѝ взимаше думата и я прекъсваше. Ако ги виждах поотделно щях да умра при всяко положение. Ако Иронията ме изтъркаля в леглото – умирам. Ако Съдбата ми каже нещата, които искам да знам – пак умирам. Някой от нейните началници трудно се съгласяваше някой друг да знае повече. Интересна работа.

Обаче…пък…ако Иронията и Съдбата не вървяха ръка за ръка, нямаше да можем да се виждаме.

Понеже бях начумерен, сигурно от недоспиването и многото работа, която имах, изпитах силна необходимост да си изкарам яда на тия две повлекани. Също така, понеже май си просех сбиване с Ангелите, тези безполови, хвъркати джуджета, искаше ми се да замеря с едната чака тази Ирония и да разбере веднъж завинаги, че не я искам.

Тъкмо стиснах здраво дръжката на чашата, рязко се обърнах…и се спрях като вкаменен. Нямаше ги. Нито Иронията, нито Съдбата.

Похлупачето на чашката със съвсем звънък трясък се разби в керамичния под, който бе сътворен от откраднати мечти и плахи надежди.

ТРЯС!!!

Сутрешният ми чай…онзи чай, който ме събужда, отново изкипя.

Нямах лимон.

About these ads

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s